„Изселваха ни, за да погубят езика, културата и душите ни”.
Думите са на жена от родното село на Димитър Благоев – Василиада, в Северна Гърция. Някога то е носило името Загоричани. Сега там няма и помен от българското му минало. В селото обаче живеят хора, които, често с риск за живота, пазят българщината си.
Василиада е само едно от многото села в Северна Гърция, където може да чуете българска реч, след като разберат, че сте свой. Те рядко се наричат българи. Най-често отговорът на въпроса „Какви сте?” е „ендопи” или „местни”. Поставят знак за равенство между българи и македонци. Не казват и на езика български, а славянски. За такъв смятат и произхода си. Представят се с две имена - гръцки и славянски. Винаги когато говорят на български, се оглеждат и при най-малкия страничен шум обръщат на гръцки. Жадни са за книги на кирилица. Не се изненадвайте, ако скрият някоя под ризата си. Повечето са възрастни и още помнят зверските кланета от Гръцката гражданска война… Търсенето на следите на забравените българи от Северна Гърция започва от мъничък остров насред Малкото Преспанско езеро, до който се стига по пешеходен понтонен мост, дълъг около километър. Някога остров Свети Ахил е бил българска територия. През X в. цар Самуил строи там базилика, за да пренесе мощите на светеца, на който по-късно е наречен островът. През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Мацопулос открива сред останките от базиликата гробовете на българския цар, на сина му Гаврил Радомир и на зет му княз Иван Владимир, който бил женен за Самуиловата дъщеря Косара. Каменните саркофази, разположени един до друг, са добре запазени, но празни. Твърди се, че самият проф. Мацопулос е скрил костите на царя, за да ги опази. Останките от базиликата пък са толкова добре съхранени, че след 11 века още личат цветовете, с които е била изографисана. Сред оставените по пода части от колони ясно личи, че част от тях са били зелени. Смята се, че са направени от брешански мрамор, какъвто има в софийската базилика „Света София” и „Св. Александър Невски”. Някога както червения цвят е бил символ на царското семейство и се е носил само от членовете му, така зеленото се е свързвало с църквата. Затова колоните в базиликата навеждат на мисълта, че е била патриаршеска и вероятно в нея е служил българският патриарх Дамян. По информационната табела пред останките, на двете места, на които се споменава, че храмът е построен от българския цар Самуил, думата „български” е издълбана и заличена.
Историята на острова, отдалечен на 50 км от Лерин (Флорина), където сега живеят 20 души, също е любопитна. До 1912 г. той е територия, официално призната като населявана от българи. След Междусъюзническата война през 1913 г. той остава в Гърция. През Гражданската война местните го напускат и по-късно част от тях се връщат. Легенда гласи, че къщите на острова трябва да са по-малко от 12-те църкви, защото в противен случай ще се разрушат. Местните разказват, че всички са имали славянски фамилии, които по-късно гърците променили. Така Петков например станал Параскевопулос. Говорят на преспански български диалект. Друга история твърди, че преди гръцките войски да завземат острова, местните закопали в нива всички книги на кирилица, за да ги опазят. Писмената още не са открити. От няколко години островът става все по-популярен сред българските туристи. Единственото хотелче и заведението там са пълни с картини и скулптури на български майстори, а подовете са застлани с родни черги. Двойната стая е 35 евро, а вечерята за четирима излиза около 40 евро. Само на 7 км от острова е с. Герман (Агиос Герман). Там в черквата „Свети Герман” са погребани родителите на цар Самуил - баща му, комит Никола (управител на област в Югозападната част на българското царство при цар Петър I), и майка му Рипсимия. Не търсете обаче табели, на които това се споменава. Единственото, което ще откриете, е че черквата е от X век, а залепеният до нея храм с мощите на светеца е от 1882 г. Следващата точка е с. Шестево (Сидирохори) в Костурско, в което е родена народната певица Любка Рондова. Недалече от него пък е открит гробът на българския цар Давид - най-големия от братята Комитопули, синовете на комит Никола - Давид, Моисей, Арон и Самуил, оглавили борбата на българския народ срещу византийците след падането на Велики Преслав през 971 г. През 976 г., след смъртта на император Йоан І Цимисхи, Комитопулите преминават в настъпление, а Давид ръководел направлението към Солун. Убит е в началото на движението от власи, в местността Красивите дъбрави, по пътя между Костур (Кастория) и Преспа.
Там се срещаме с Николаос Нотис, секретар на партията на т.нар. етнически македонци в Гърция „Виножито” в Костур. Той е човекът, открил останките на цар Давид. Нотис казва, че вече е „стар колкото акропола”, защото е роден през 1939 г. Като дете му разказвали, че край селото е погребан цар. Един ден през 1979 г., докато копаели нивата, открили каменен саркофаг. В него главата била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, а около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши. Нотис занесъл камъка в Германия, където го датирали - IX-XI в. По-късно на мястото разкопки правил и проф. Мацопулос.
„Цар Давид е бил много висок, около 1,90 м. Според легендите селото е кръстено на сестра му Шеста. Затова и черквата тук е „Св. Анастасия”, като християнското й име”, казва Нотис.
Селото става гръцко след Междусъюзническата война. Прекръстено е на Сидирохори (Желязно село) заради отпора, който местните оказват. След това 240 души се изселват в България. При гръцката гражданска война селото, в което сега живеят 99 души, дава 60 жертви. Нямаше къща, която да не беше почернена. В Лерин 2000-3000 души бяха избити. Три дни реката носеше кръв, спомня си секретарят на „Виножито”. Тогава над 400 души се изселват, а 230 деца са изведени от комунистическите части извън страната. Сред децата бежанци били Нотис и певицата Любка Рондова, от чиято родна къща е останала само фасадата.
„Гърци, сърби и турци ни изтрепаха войводите. Грешките си не разбрахме нито ние, нито вие. Братя сме, а сте ни предавали много. Защо? Трябва да си помагаме”, категоричен е Нотис.
„10% от Македония (областта) са ваши. Защо дадохте Солун през Балканската война? Имахте цялата сила, да те заболи главата”, обажда се друг. Трудно е да отговориш. Чувстваш се някак виновен за чуждите грешки в миналото и ти остава само да кимнеш за съгласие и да сведеш поглед към земята.
„Тук гърци няма. Има българи, арнаути, турци, славяни и румънци. Чисти гърци има само в Южна Италия, там ги търсете”, смее се трети. Някои още помнят песента, с която влизали в бой войводите: „Я съм българче и силна майка мене е родила, со бугарка да се среча и лоша дума да не реча.”
Връщаме се при Нотис, който разказва за „Виножито”.
Макар да има най-ниската пенсия в Гърция - 460 евро, всеки месец дава 150 от тях за бензин, за да разнася партийния вестник „Нова Зора”. Раздава по 800-900 бройки. Категоричен е, че един милион имат славянски произход, но са се погърчили и едва 20 000 знаели нашия език. Иска да прави фотоалбум с местата наоколо, където са загинали войводи, защото е от малкото, които ги знаят и не иска да бъдат забравени. Разказва за дядо си, комит Димитрия, убит от турци. Неговата глава разнасял гръцкият митрополит Германос Каравенгелис. Костурският владика е двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония. Заради дейността му през 1907 г., гръцката патриаршия го отзовава и го праща в Амасия.
„Деца, отдека сте?”, втурва се жена на средна възраст, щом чува българска реч около черквата „Въведение Богородично” в Загоричани. „Все ли сте такива убави чупи (момичета )? Знам, че най-хубавите хора са македонци...българи”, казва Хрисула. Разказва как някога всяка неделя в черквата се служело на български и как сама се научила да чете на кирилица. Не спира да се извинява, че не говори добре като нас. Целува ни и ни прегръща, сякаш не сме се запознали преди 10 минути, а сме роднини. Настоява да отидем у тях на сладко и кафе, а очите й се пълнят със сълзи.
„Гръцкият не ми идва от душата”, споделя тя и пита за българска книга. „Бяхме 3000, но през войните повечето се изселиха и дойдоха маджири (гърци, преселници от Мала Азия - б.а.). Останахме колкото шепа трохи, а цялото село беше наше. Знаете ли, че на Загоричани са му викали малката София?”, продължава Хрисула.
До 1940 г. Загоричани е крепост на българщината в района. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., селото става трън в очите на Костурския митрополит и през 1905 г. андартски чети го нападат. 90 души са изклани, а селото - опожарено.
На път за Воден (Едеса), спираме в Пътеле (Агиос Панталеймон). Там сега живеят 1000 души. Казват, че селото е „чисто”, всички са македонци, „от нашите са”, т. е. българи. Воден попада в границите на Първото българско царство през IX-X век, при цар Симеон. Смята се, че е бил резиденция на един от Комитопулите – Самуил, след превземането на Североизточна България от византийците. След гражданската война в Гърция голяма част от местните се изселват в България, но там още се чува родна реч. Пасхалис Пападопулос разказва как три пъти прочел „Железният светилник”, за да разбере написаното от Димитър Талев, защото учел сам кирилицата. Вкъщи обаче гледал телевизия от български оператори, за да не забравя езика.
Спираме в Енидже Вардар (Яница). Българската черква там - „Св. св. Кирил и Методий”, е строена през 1908 г. След превземането на града от гърците е преименувана на „Св. Константин и Елена”. Разказите за българската й история смущават свещеника и на третата минута той пита: „Що искате?”
През 1862 г. пък е построена католическата униатска църква, в която литургиите били на български.
Стигаме до с. Корнишор (Кромни), в което живеят трима души, защото след Втората световна война цялото е изселено. То е на 13 км от Енидже Вардар. Някога в него живеели 800 души. Сега мястото е призрачно. Сякаш хората не са имали много време или пък са смятали, че ще се върнат, защото не всички домове са залостени. Било е известно като Малката България. В икона в черквата „Свети Никола” личи надпис на кирилица. Не е ясно как е останал. Някъде отзад е погребан племенникът на Хаджи Димитър - войводата Кръстьо Асенов.
Обрасли в бурени и дървета са останките от църквата в с. Баница. Заградени са с телена ограда и нищо не напомня, че там за кратко е погребан Гоце Делчев. Единственият спомен за българския революционер е анонимна изложба в старата кула…
(Бр. 20/2014 на „Златоградски вестник”)