Новини

Боя се за всички вас, скъпи мои, от територията на страха…

петък, 16 януари 2015 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Да се каже, че Русия се е превърнала в последните месеци в територия на страха, значи да се смекчава ситуацията. Боли, отвратително, оскърбително е да получаваш всеки ден новини от Русия, които по-рано можеха да произхождат само от Съветския Съюз – или от Белорусия... Разгонват митинг. Арестуват целия тираж на вестник. Закриват няколко опозиционни партии. Пребити са старци и старици, просто преминаващи покрай демонстрантите. Арестуват Каспаров. Закриват агенцията “Интернюз”, конфискуват компютърните дискове в журналистическа обществена организация…

Путин забранява на бизнесмени да пътуват на икономическия форум в Лондон.

Путин напуска едностранно договора за обикновените въоръжени сили.

Путин разобличава враговете на Русия. МВР обявява, че демонстрантите всъщност били провокатори от чужбина. МВР заявява, че демонстрантите се готвили да си поливат фланелките с червена боя, за да могат да обвинят Кремъл в насилие…

Това е като снежна топка. Като лавина. Като инфекция. Като вирус. И вече не самото съдържание на новините ни ужасява – а феноменалната скорост на разпространение на това безумие, на тази страшна, параноидна мутация. С център на излъчване – Кремъл. Причината е очевидна: страхът на Путин от загубата на властта, а след загубата на властта (заедно с всички нейни силови атрибути) – страхът от неминуемата разплата за всички бандитски насилствени операции и за насилственото преразпределение на собствеността.

Както точно беше казал един мой любим руски писател (който впрочем е бил принуден да прекара целия си живот в емиграция), диктаторите-еднодневки винаги жестоко мъстят на своите съграждани за собствените си нощни кошмари. Когато научих за смъртта на Елцин, кой знае защо веднага си спомних как той амнистира лидерите на въоръжения метеж през 93-та година. Пусна от затвора и прости на хората, които бяха изпратили въоръжени с автомати банди да завземат телецентъра “Останкино” – а след това се надяваха да убият и самия Елцин. Представете си сега за секунда в каква кървава каша ще превърне Путин днес всекиго, който би излязъл с искания за сваляне на президента и за предаване на контрола над телеканалите.

Путин не от въоръжени с автомати, а дори от шепа беззащитни хора се бои така истерично, че заповядва на ОМОН-овците да прилагат насилие с профилактична цел.

Умението да прощаваш на враговете си и да търпиш опозиция, е качество на големите и силни лидери. Насилието и убийствата, напротив, са атрибут само на слаби, комплексирани личности, неуверени в своето право да заемат дадения пост, които се съмняват в своята способност да издържат на конкуренцията при честни избори и при равен достъп на кандидатите до телевизията. И именно този путински страх, с който той заразява цялата страна, е причината за позорните промени на избирателното законодателство. С тяхна помощ всякакви избори при сегашната власт се превръщат в лош водевил: дори цялата страна в знак на протест да не се яви на изборите, а само Путин, Иванов и Медведев да доприпкат с танцова стъпка като малките лебедчета пред урната и прогласуват един за друг – то по новия закон това трио ще бъде признато за конституционно мнозинство…

Ще ме попитате: а какво да правим?

Този въпрос е практически нецензурен – както по своята неприлична повторяемост в историята на Русия, така и по тавтологичната си диспозиция: вие сте в Русия, а аз – в Лондон. Мога да ви кажа едно: ако бях сега в Москва и ако не знаех със стопроцентова сигурност, че дори пресичането на границата с Русия в днешната ситуация е самоубийствено за мен – то щях да бъда заедно с „несъгласните“ на митингите.

Не защото някой от тях ми е особено симпатичен и не защото някоя от техните програми ми е близка на сто процента. А просто защото те единствени в цялата огромна страна се осмеляват да не легнат под Путин. А този акт на отказ на мен лично ми е някак исторически близък.

Когато пристигнаха новините за разгонването на предишния „Марш на несъгласните“, исках да плюя на сигурността, веднага да взема билети и да излетя за Москва. След като си поплаках и се поохладих, практично реших, че жива тук (в Лондон) ще ви бъда повече в полза, отколкото мъртва (в Москва). Нямам никакво право да ви давам съвети от моето сигурно и идилично убежище. Само за пример ще спомена, чу тук преди дни някакви квичащи и надуващи пищялки теркове на велосипеди и инвалидни колички устроиха формено безобразие – гигантско задръстване в самия център на Лондон, парализираха движението и окупираха входовете към Бъкингамския дворец (в който, съдейки по издигнатия флаг, в този момент се намираше кралицата), започнаха да бълват своите екзотични лозунги, а полицаите, вместо да разгонят мерзавците и да смажат демонстрацията, взеха, че самите те яхнаха велосипеди и се заеха да охраняват тези незначителни маргинали… И така, от тук аз нямам право да ви давам никакви съвети. Нещо повече - аз самата искам да се посъветвам с вас: какво да правим с Путин? Все пак Путин в известен смисъл е наш общ, колективен грях. Затова нека заедно поумуваме как да заличим този си грях. Казвам “Путин”, разбира се, в чисто символичен, а не в личностен смисъл. Ако го нямаше Путин, щеше да се появи някой Шмутин, в ролята на последна издънка от сенчестите интриги на безотговорни и късогледо-користни олигарси. И той ще се появи на хоризонта, този следващ Шмутин, непременно ще се появи, ако управляващата групировка успее да възроди и реанимира, започвайки с тези избори, онова многоръко, многокрако, еднояйчно чудовище, с поредица сменящи се безлични, говорещи глави от типа на политбюро. По времето на Елцин прекалено малко ценяхме свободата, която ни падна даром в скута. Прекалено малко ценяхме онова чудо – шанса за преход към демокрация по безкръвен път, чрез кадифена революция.

С прекален ентусиазъм започнахме да се изхождаме на главите на хората, които ни гарантираха тази демокрация и тази свобода. И много бързо започнахме презрително да наричаме “демокретени” и “маргинали” онези, за които свободата (в това число и нашата с вас) се оказа по-скъпа от собствения им живот. Сега ние с вас трябва да решаваме: ще позволим ли ние, големият руски народ, с голямата си свободолюбива литература и с големите си философи, на някакви невзрачно-сиви цивилни субекти, непрочели и неразбрали както трябва нито една от великите руски книжки, но кой знае защо - убедени, че Русия е тяхна страна, отново да ни диктуват какво може да се говори по телевизията, а какво – не! Какво може да се пише по вестниците, а какво – не? Кой да може да живее спокойно в страната, а кого ще убиват или прогонват?

Ще приемем ли, че занапред лицето на Русия, нейно олицетворение, ще бъдат даже не дебеловратите олигарси, награмадили си цели империи от грабителски поделеното бивше държавно имущество, а новият чекистски олигархат – онези, на които в периода на първоначалното натрупване на капитала дори не им стигна акъла да изградят собствен бизнес, и затова решиха да поемат по пътя на мародерството.

Ще се примирим ли с това, че след като зарови Елцин в гроба, кремълската власт сякаш изрязва от родната кинолента краткия период на граждански свободи и големи надежди и превръща Путин в правоприемник не на Елцин, а на старата съветска номенклатура – с леко обновен военнопромишлен, но с далеч по-печеливш горивно-енергиен комплекс. И с все същия съветски набор от морални и корпоративни принципи.

Какво ще става нататък - ще се опита ли Путин да ни подхвърли вместо себе си някоя от широко рекламираните в подцензурните вестници мутри? Ще се прежали ли за трети мандат, или ще отмори малко в някой “Газпром”, а после пак ще се върне на трона, където може и да не го пуснат обратно? Това не е толкова важно, не е и важно как точно ще се развие техният сценарий – коя от говорещите глави ще победи и ще бъде изтласкана на повърхността на този бълбукащ и жвакащ в тъмното, съскащ и хапещ собствената опашка кремълски организъм…

Просто ми е противно да изброявам всичките техни трескаво проработвани варианти.

Скучно е да вникваш в „триста оттенъци на сивото“ (както със страст ме призоваваше да правя един влиятелен кремълски чиновник). Повдига ми се от това. Не ми е интересно просто. Предпочитам други, по-ярки цветове. Нека те си се въргалят в собствената шизофрения. Нека се чудят, какво да правят с тези избори. Защото за тях е вече очевидно, че со кротце и со благо страната не би избрала никого от натрапваните й „приемници“. Което значи, че ще се наложат много по-масови фалшификации, отколкото биха искали. Това пък ще предизвика още по-големи скандали със Запада. Погледнете руските побойници в Талин – в съседна, уж независима страна. Да не мислите, че такава постановка не могат да организират у дома, в напълно контролираната и прочистена столица? Според мен с пълно основание може да разглеждаме Талин като тяхната генерална репетиция за Москва. Всички вътрешноруски сценарии със сигурност ще се осъществяват под акомпанимента на непресекваща активна подривна работа по целия периметър на бившата съветска империя. С това ще искат да докажат на световната общност, че насилие има не само в Москва. Затова на балтийците много им провървя, че успяха навреме да се спасят в Евросъюза. Със сигурност няма да оставят и Украйна на мира през следващите месеци, но все пак нея не могат да я подхванат така здраво, както им се иска. Виж, Грузия положително ще си изпати, както е увиснала на кукичката Абхазия. Путин помни с какво средство го моделираха него самия: войната.

Така че ако започнат сега да моделират Иванов например, най-вероятно ще се възобновят военните или квазивоенни безредици. Не е важно къде. Главното изискване е да има условия за войнствена реторика, да се стимулира в нацията усещането за общ враг. Както външен, така и вътрешен. Което значи, че ще се плюе на общественото мнение, също и на мнението на западните лидери, дори и да има масови жертви по улиците на Русия.

Което значи, че страшно се боя за всички вас, скъпи мои читатели, които оставате на територията на страха.

Елена Трегубова

 

(Бр. 16/2014 на „Златоградски вестник”)