(22. 04. 1920-27. 08. 2014)

 

Ключето

 

Снощи късно пред къщи си гарирах колата

и ключето от нея изтървах в тъмнината.

 

Тази сутрин излязох да го диря към седем,

тротоара пред къщи със учудване гледам -

 

със зъбати листенца, цял постлан край москвича,

и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

 

И е доста студено, дим струи от комини,

но сред клоните редки небесата са сини,

 

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка

и колата далече сред мъглица се мярка,

 

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,

такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

 

И живота си чувствам как е минал през мене

в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

 

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -

откъде тази завист и защо тази злоба?

 

Трябва друго! – И ето, на полянка открита,

бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

 

Какво още там дириш, остаряло момченце?

Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

 

(Бр. 15/2014 на „Златоградски вестник”)