Новини

Дъската 3

четвъртък, 23 октомври 2014 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Златоградски разказ от Георги Каюров, посветен на отец Атанас Аролски

 

…– А ако не помогне? – изразил съмнение Бахтияр, чувствайки как ръката на жена му трепери.

– Аз нея така я родих – извръщайки се през напиращите си сълзи проговорила жената. – Ако не беше дъската, щях да умра и детето нямаше да се роди.

– Можем да почакаме още? – В паметта му били свежи разногласията с роднините. Бахтияр не желаел нови недомлъвки и добавил с треперещ глас. – Лош знак е да посрещаме наследника с разпри в къщи.

– Татко! – повикала го Гюлтерие с уморен и помръкнал поглед, отправен към тавана и нещо прошепнала.

– Какво? – и двамата родители скочили от местата си и замрели, вслушвайки се в онова, което им шепнела дъщерята.

– Иди за дъската! – едва успяла да проговори Гюлтерие, когато новият пристъп я завладял и дивият, измъчен вик на родилката се разнесъл по всички стаи на Везировата къща. Изглеждало, че сърцето на Гюлтерие няма да издържи.

– Бягай! – подтикнала съпруга си в гърба Демирка и се хвърлила към дъщеря си.

– Мислиш ли, че ще помогне? – обърнала обезумели очи към майка си съмняващата се Гюлтерие след току-що преминалия пристъп.

– На мен ми помогна, –държейки ръката на дъщеря си, прошепнала страдащата майка.

– Добре, –  превивайки се от настъпващия нов болезнен гърч, се съгласила Гюлтерие. – Дъската, значи, дъската. Каквото е нужно. Нямам повече сили.

Хлопнала вратичка, с бързи крачки Бахтияр прибягал през двора и се втурнал вкъщи. С цялото си тяло той прикривалeдин пакет – нещо увито в зебло – притискайки го към себе си и ниско към гърдите си, склонил глава. Заедно с жена му те влезли в стаята на дъщерята. Гюлтерие посрещнала родителите си с безпомощен поглед, пълен с молба за помощ. Демирка побутнала бавещия се съпруг. Сепвайки се, той започнал да размотава зеблото и внимателно, изваждайки я, падал обгорялата от единия край неголяма дъска на жена си. Демирка я взела, обърнала се към дъщеря си и държейки я пред себе си, се отправила към леглото й. Гюлтерие се приповдигнала на ръце и в полумрака се загледала в това, което й носела майка й. Дъската се натъкнала на незначителна ивица светлина идваща от прикрития с платното на завесата прозорец, озарила женски лик, изглеждащ така, сякаш е обхванал със своя поглед целия земен свят. И Гюлтерие видяла себе си в този топъл поглед на майката.

– Кой е това, майко! – със затаен дъх проговорила Гюлтерие.

– Това е Божията майка, –едва казала това Демирка, Бахтияр паднал на колене:

– Ти вече ни помогна. Подари ни дъщеря. Тя е пред тебе. Ние я отгледахме нежно и грижливо и на твоя съд я представяме. Не я оставяй – робинята твоя, –замолил се Бахтияр, скланяйки ниско челото си.

Дивият вик на дъщерята веднага рязко прекъснал – в следващия миг, давещ се и мляскащ, се раздал тънкият писък на дете, отново се чуло помляскване някъде в дълбочината на постелята и скрибуцащ детски плач напълнил стаята, за радост на старците-родители. Демирка бързо избутала съпруга си от стаята. Щастливият дядо, обливайки се в сълзи, загърнал иконата в зеблото и побързал да я върне в скривалището й. Веднага сложили роденото момче на майчината гръд и то заспало, всмуквайки първото майчино мляко. Отслабнала, но успокоила се, с тихи сълзи в очите, Гултерие, гледала сина си. Ръчичките му още се движели, но тя се загледала в лицето на бебето и от това сърцето й още по-силно забило, спирайки дъха й. Детето сучело и не реагирало даже на допира на кожения закрилник, който се плъзнал от майчината гръд на лицето му. Гюлтерие махнала закрилника и се усмихнала на сгряващото душата съчетание – детското лице и фамилният закрилник. Той й е даден на нея още от прабаба й, а може и още по стар да е този амулет, колко точно, никой не знае. Гюлтерие се гордеела с това, че точно на нея бабата предала родовия закрилник. И ето сега той се спускал и над лицето на бебето й, като че ли да го защитава. Гюлтерие чувствала в това добър знак.

Старицата затвори очи, подпирайки брадичката си на бастуна. Стори ми се, че е заспала, изморена от дългия си разказ, и се постарах да не мърдам. На мен самия ми трябваше време да осмисля чутото. Неочаквано старицата вдигна възслепите си очи и внимателно ме загледа, очаквайки въпроси.

– Защо дъска? – позаинтересувах се аз.

– С такъв въпрос се обърнала и Гюлтерие към майка си, когато тя се върнала в стаята, –старицата беше устремила поглед в ослепителното слънце на прозореца, струваше ми се че тя гледа в миналото, искайки да догледа до онези събития с триста годишна давност: –Преди три века, когато турците обръщали българите в своята религия, ги принуждавали сами да изгарят своите православни храмове. Хората не са богове, те са слаби, затова Бог им прощава греховете. Спасявайки своя съвсем негоден живот, българите палели къщи, рушели домовете на свещениците и приемали мохамеданската вяра, но не се отказали от своя език, –старицата позамълча и обръщайки се пак към мен, проговори: –Имало е и такива, които не се отказали от вярата си, но заговорили на турски. Гагешки уста ги нарекъл народът. Хората са слаби, –със съжаление заклати глава старата българка и въздъхвайки дълбоко, продължи: –Изгорили храма си и дедите на златоградци. Много по-късно някакъв сляп скитник, на него турците му извадили очите, разровил пепелището и открил иконата на Божията майка.

Огънят бил страшен, а иконата не пострадала, само краят й едва-едва изгорял. Хората скрили иконата и за да не разберат турците, между себе си я наричали „дъска”. Всички наши икони са изписани на хубави дървета. Дъските им са избирани тлъсти, орехови. Ето, така дъската започнала да помага на българите-мохамедани. В което семейство идвала мъката, там носели дъската. Три века, от поколение на поколение българите предавали дъската и тя им помагала. С голям авторитет се ползвал сред златоградските българи-мохамедани отец Атанас, но и на него не показвали дъската. Както и да се молил той, обиждал се, не разговарял с българите-мохамедани и всичко било напразно – отказвали. Той много искал да върне иконата в храма. Да му помагат никога не са отказвали, а дъската даже да покажат не искали. Когато покривът на храма трябвало да се препокрие, първи откликнали българите-мохамедани.

– Защо да не се покаже иконата? Още по-добре е да се върне в храма, –не можах да скрия и аз своето недоумение.

– Е-е-е... – проточи старицата и заплаши с палец. Важно вдигна глава и тържествено произнесе: –Да се пази в тайна дъската завещали дедите. Потомците нямат право да нарушават завета им. Тайни, тайни... Те не се появяват в народа просто така, а ако се появят – цената им са човешкият живот, културата, вярата, езикът. Всичко лошо приема върху себе си народът, за да пренесе с достойство завета на дедите и да го предаде на потомците. Всички наши беди са от това, че ние нарушаваме заветите на дедите, унищожаваме, поправяме – с гняв в гласа обобщи старата българка, удряйки с бастуна си по пода.

- Слушай по-нататък. Първо на теб разкривам тайната, която пазих почти осемдесет години...

Старата българка се запъна, замисли се и едва чуто завърши:

– Ясно е, че дойде време и тази история да излезе на бял свят.

Тя силно се закашля, отпи глътка вода и продължи:

– Изпълнила своето дело дъската и в семейството на Бахтияр. За втори път помогнала, но Троицата е силна и преди в къщата на Везирови дъската довела Троицата. Трето изпитание чакало семейството. Майчиното щастие изтрило всички преживявания и младата майка събирала сили.Детето се хранело както трябва, а се и родило кротко момченце. През една от нощите, на уморената от дневните грижи Гюлтерие силно й се приспало, а детето не й давало да се наспи. Тя му предоставила гръдта си и заспала. Събудил я силният плач на младенеца, който се разревал и високо викал, а виновна се оказала муската й, пазителят от кожа. Когато жената се унесла, амулетът паднал на бузата на младенеца и той, дете неразумно, го прихванал с уста вместо майчината гръд. Измъчена от това, че момчето през цялото време се заблуждавало с пазителя, Гюлтерие чистосърдечно го свалила от врата си и го пъхнала под възглавницата. От нищо не тревожено вече, детето, нахранено, се успокоило. Дошло време сега Гюлтерие да се обезпокои. Сънят й избягал като махнат с ръка. Детенцето спяло мирно, а Гюлтерие се въртяла от хълбок на хълбок. Не й давало спокойствие това, че с такава лекота издърпала от себе си пазителя. Тя го взела из-под възглавницата. Шнурът бил скъсан, кожената торбичка била мокра и изсмукана от детето. Гюлтерие потъркала торбичката в ръцете си и старата от времето връв, която стягала муската, се скъсала. Лошо предзнаменование предизвикало това в сърцето на младата майка. Изтръпнала душата на Гюлтерие. Тя се притиснала нежно до младенеца и го целунала така, като че ли се прощава с него. С треперещи пръсти Гюлтерие отворила торбичката. Никой не знаел кой последен е виждал съдържанието й. Никой не знаел кой е сложил в муската това, което видяла Гюлтерие. На дланите й лежал сребърен кръст със заплетени древни изпъкнали изображения – православно разпятие.

Старата българка, разлюлявайки се, млъкна за дълго. Нито Никола, нито аз бързахме да прекъснем мълчанието. Прекалено тежки бяха моите мисли, както и изражението на лицето на Никола, което красноречиво говореше, че и неговите размисли са такива. Пред очите ми се представяха всички разтърсващи удари за младата българка Гюлтерие. Чутата история възбуждаше моето въображение безконтролно, рисуваше развръзката не жалейки нито мен самия, нито героинята:

„С нямо изумление разглеждала сребърния кръст Гюлтерие. Ясно си спомнила деня, в който баба й надянала на шията й родовия пазител и я напътствала:

– Тази муска ми е дадена от майка ми, а на нея я е предала нейната майка. Така от век на век, от майка на дъщеря. Бъди достойна за него и ти. Никога не забравяй, че ти си дъщеря на майка България.

Тогава Гюлтерие се гордяла, че именно на нея, а не на майка й, баба й предала пазителя на рода и не се замислила над завещаните думи. Сега, гледайки сребърното разпятие, пред очите й застанали и Хана – отец Атанас, и дъската – иконата на Божията майка, и муската със скритото от турците православно разпятие – и заветните думи на баба й зазвучали по нов начин. Тя си спомнила и този ден, в който всички жители на Златоград се събрали на площада, за да изразят несъгласие със сановете на духовните мъже, дошли от Турция и опитващи се да поставят мохамеданите отделно от православните. Баща й също се изказал от трибуната. Горещо говорил за това, че ние с братята-българи живеем един до друг и на оня свят така ще лежим. Гюлтерие стояла до баща си и я изпълнила гордост, когато хората привестваха изказването му с аплодисменти. Тя разглеждала жителите на Златоград и се опитвала да отгатне кои са повече – мохамеданите или православните, но виждала еднаквите лица на синовете и дъщерите на една майка – България.

Тежко отекнали в сърцето на Гюлтерие всички неочаквани открития, като че ли тя е минавала и даже, живяла, незабелязвайки и незамисляйки се. Сърцето й се разкъсвало от болката на неочакваните прозрения. Сграбчквайки детето, както то лежи в одеалцето си, Гюлтерие го притиснала към гърдите си и изпъшкала, едва не падайки на пода от безсилие:

– Нима точно така не се пръсва сърцето на майка България, когато гледа как са разединени нейните синове и дъщери, когато вижда как те напускат своята Родина, когато гледа пустите села и захвърлените бащини домове?

И отново образът на баба й застанал пред очите й. Тя повикала към себе си Гюлтерие и посягайки с ножица я зарекла:

– Ето последната ми воля. Гледай! Изпълни , –и подала ножицата, слагайки я в ръката на Гюлтерие. – Аз скоро ще умра, така че ти сложи тази ножица под ръката ми, но не забравяй да я отвориш.

Гюлтерие замижала. Тя била забравила. Ножицата сложили както завещала баба й. Това направил баща й. Гюлтерие знаела, че всички българи-мохамедани ги погребват в гроб на починали роднини с отворени ножици, но едва сега тя осъзнала – това е православен кръст…

– Баба ми е искала аз със собствените си ръце да сложа в ръцете й православния кръст, прошепнали устните й и се изпънали в тънка, решителна линия.

Хладният каменен мост изгарял стъпките, но Гюлтерие бавно вървяла по предутринния Златоград, здраво прегърнала в ръце увитото в пелени дете. Не ридаела, не плачела, просто по бузите й се стичали тихи сълзи. В дланите си стискала кожената торбичка-амулет със сребърния кръст. Вратите на храма били полуотворени. Забавяйки се малко, Гюлтерие уверено се протегнала към дръжката и влязла вътре. Сред светлите петна на свещниците по олтаря се премествала сянка. Това бил облеченият в църковни дрехи отец Атанас. С бавни крачки Гюлтерие се приближила към вратите господни. Едва сега тя почувствала хлад и лека тръпка преминала по цялото й тяло. За да се овладее, силно притиснала към себе си младенеца. Той отговорил на майка си изпъшквайки и разплаквайки се. На детския вик се обърнал отец Атанас. Вглеждайки се в тъмнината, той пристъпил към майката.”

 Неочаквано разтегливият глас на българската старица прекъсна въображението ми.

– Треперейки от студ, обливайки се в сълзи, но здраво прегърнала плачещото детенце, Гюлтерие паднала на колене пред отец Атанас и устните й прошепнали:

– Кръсти моя син, отче, – сълзите прекъснали дишането на младата жена, но тя, напрягайки се колкото може, казала на един дъх: –Сина, Божи!

Аз гледах старицата за пореден път потресен и бях уверен, че всичко това е мое въображение, но как се получи така, че тя продължи представената от мен история?

– Ух, изморих се, –опирайки се на бастуна старата жена се опита да стане. Никола помогна на баба си да се вдигне и тръгнаха към изхода. Старицата държеше внука си под ръка и опирайки се на бастуна, бавно местеше краката си. Когато те вече бяха до вратата, аз изведнъж се сетих, че не разбрах как се казва бабата на Никола.

– Извинявайте, как е името Ви? Никола, как е името на баба ти?

Но само чух скриптящия глас на старицата:

– Какво име у старица? Напиши просто – стара баба от България, –и силно се закашля. Никола само повдигна рамене и нищо не каза. Нейната кашлица се предаде и на мен със силен пристъп, от който се събудих.

Събуди се и жена ми.

– Какво стана? Защо кашляш?

– Не знам, – излъгах аз. – Сънувах странен сън. Отивам, ще го запиша наведнъж, пророчески...

 

 (Бр. 10/2014 на „Златоградски вестник”)