1. „Аз, Димитър Дамянов…”  

„Аз, Димитър Дамянов Каров, съм роден на 12 март 1869 г. в с. Широка лъка, Рупчоска околия, от православни родители, Дамян и Маруда Карови. Първоначалното си образование започнах още в турско време, през 1876 г., при първия учител на български език Георги Л. Богданов...  Тогава в училището учехме буквите папагалски и на песня, нямаше разлика от гласни и безгласни, като започнехме с голям глас: а, бе, ве, ге, де, е, же, зе, Й-големо, Й-малко и т. н. Учеха ни и "османски език": елиф, бе, те, авъ... Последната година се обяви Руско-турската война и в това време по-състоятелните широколъчене в ропи (ями, ровници - б. ред.) в земята изпонакриха всичко възможно, а нас ни натовариха на коне да бегаме къде Станимака (дн. Асеновград) и Пловдив. Стигнахме само до с. Хвойна, но тогава наши помаци пристигнаха и не ни позволиха да продължим пътя, а ни върнаха. Но пак заискаха първенците - че да ги изколят.Та скитахме по горите към Солийски връх 15-20 дни. Тогава дошла заповед от Ахмед ага-Тъмрашлията - на широколъчани нищо да не им се пакости. Прибрахме се в селото и следната година се изпълни с руската войска, гдето пък българите-християни бранеха помаците. След умирението пак се назначи учител Калин Г. Найденов, който още тогава носеше военен дух, нареди на всякой ученик да изделат дървени пушки и ни занимаваше като войници на маршировка и учение с дървените пушки: "Напле-чо!", "Руже волно!", "На караул!" и др.” 

2. Стоьо Шишков като учител в Орехово

„…Страхът и безразличието на другите учители в класното училище и тяхната търпимост към скандалното поведение на Бояджиев, е неразбираемо за Стоьо Шишков. Той започва да се вглежда по-внимателно не само в учителската среда, но и в останалите по-издигнати ореховски граждани. Още от самото начало на учителстването си тук, е силно потиснат от антипомашките настроения в Орехово.

За човек, отрасъл в недрата на Родопа планина, където неволята сплотява хората, а взаимопомощта и добросъседството са основни добродетели, независимо от различия верски и етнически, озлоблението и омразата към другия, различния от тебе човек, е грях.

Шишков е свидетел на обединението на родопските християни и мохамедани в Ахъ-челебийско по време на руско-турската война, когато първите хора на Смолян и Устово-Райково се договарят да се защитават взаимно – едните пред отстъпващите турски войски, а другите – пред руските освободители. Мюфтията на Пашмакли изпраща десетина помаци в Устово да пазят селото от преминаващите през него орди на Сюлейман паша. Делчо Шишков пък приема в дома си едно мохамеданско семейство от Рупчоските бежанци, които по-късно спасяват челядта му от разсвирепелия се башибозук, нахлул в Устово. След няколко дни в тия смутни времена Делчовото семейство напуска селото и се укрива от отстъпващите турски войски в семейството на „Сюльман, добър приятел помак, общият ни доставчик на гориво, през ден той докарваше по ред дърва нам и дядо поп…”

Благодушният човек измъква от селото най-напред изплашения устовски свещеник – дядо поп Васил Аврамов, като го преоблича в турски дрехи. После се връща и извежда от Устово и преоблечените като помаци Делчо и неговата челяд и гостоприемно ги настанява у дома, в помашкото село Кокорово. Тези събития така впечатляват малкия тогава Стою, че той до края на дните си остава верен приятел, защитник и подръжник на своите братя по кръв, макар и друговерци.

Точно по тази причина Шишков не може да приеме неприязънта на ореховци към рупчоските помаци, лошото отношение към тях и презрението им като към втора категория хора. Той е още повече огорчен, че кампанията срещу неговите събратя се води от един от първите хора от интелигенцията в селото – поп Ной Ангелов, който същевременно преподава Закон Божий и история в класното училище. Поп Нойко определено недолюбва даскал Стою, не само за това, че прави проучвания на традициите, говора и поминъка на помашкото население, но и затова, че открито го защитава пред ореховци…

Това е и основната причина години по-късно да напусне Орехово с облекчение…”

(Из книгата „Житейски път и творческа биография

на Стоьо Шишков” от Снежина Рижикова

и Николай Щърбов)

Бр. 6/2014 на „Златоградски вестник”