На 1 март всички българи закичваме на ревера, ръката или шията си мартеница. Тя е символ на здраве, дълъг живот, плодовитост и изобилие. Изработва се от усукан памучен или вълнен конец. Основните цветове са бял и червен. Белият цвят е символ на чистота, невинност и радост. Бели са празничните дрехи на булката, светците и ангелите също са облечени в бели дрехи. Червеното е цвят на жизненост, здраве и любовен огън. Червеното е светлината на изгряващото и залязващото слънце, на течащата кръв, на огъня. В традиционната българска сватба булото на булката е в червен цвят. Червен конец се връзва на плодни дръвчета, на детска ръчичка, за да предпазва от зло и да носи здраве. Такава е магическата му сила в мартеницата.
В Родопите мартениците се правят от различни цветове. В Софийско и Мелнишко основните цветове са син и червен. Синият цвят е олицетворение на небето и земята. Зеленият цвят е знак за плодородие, здраве, възраждане, празничност. Конците, участващи в направата на мартеницата, се усукват задължително наляво. Традиционната българска мартеница включва различни елементи-символи: черупки от охлюви (за здраве и сила), скилидки чесън (за предпазване от зли демони), мъниста (против уроки), паричка (за благополучие).В народната представа на българите Баба Марта е жена. Тя е с променлив характер и затова и времето през месеца е променливо. Когато Баба Марта е ядосана, времето е студено, а когато се смее - топло и ласкаво. Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата. Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден. От 1 до 22 март всеки си намисля един определен ден от този период и по него съди каква ще е годината - ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности. Извън българската етническа територия мартениците се срещат само в някои области на Румъния и Молдова, т. е. пак на места, където са живели или живеят по-компактни групи българи.
Извън легендата, съществуват предположения
че мартениците са наследство от траките, коренното население на днешна България в древността. Основание за тези предположения е факта, че мартениците са типично български символ, т. е. на наследниците на тракийските земи. Не се знае какво точно сме наследили от траките, но се разбра от историческия сборник „Джагфар тарихи” от Волжка България, че тази общност от племена са древни българи, населили Балканите на три вълни през 7-о, 5-о и 3-о хил. пр. Христа. Тази стара култура до голяма степен се приписва на гърците, които дошли на Балканите чак след Троянската война.
Има такава българска легенда обаче, която показва, че този обичай има много древни български корени. Всъщност легендите са няколко, допълвани и нагласяни в по-ново време... Но такава легенда съществува в народния фолклор, както и народни приказки от стари времена, например тази за цар Крум и лозята, за войника, който скришно пиел вино без да знае, понеже баща му гледал тайно една лоза зад къщата. На него му давал по една чаша "омайниче"... Всичко това съм го чувал от баба си, а тя от нейната баба - книжките с приказките и легендите, които са излезли по-късно, те не са ги чели.За Аспарух легендата беше в по-друг вид, не го наричат Аспарух а "Царю" - получил абер от сестра си по едно стичи (птиче), било ранено крилото му и конеца станал бял и червен. Запалили огнището на новата къща, а конеца вързали на едно цъфнало дърво, за здраве и берекет. Тази легенда е записана в литературата в следния вид: "Когато древните българи достигнали Дунавската равнина, те били омагьосани от мястото и решили да се установят тук. След обявяването на новооснованата държава, ханът поискал да извърши жертвоприношение на бога Тангра. Жертвената клада по традиция трябвало да се запали със стръкче изсъхнал копър, но българите не намерили такъв наоколо. Докато се чудел какво да стори, на рамото на хан Аспарух кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. То било пратено от сестрата на хан Аспарух - Хуба, останала в палатите на баща им Кубрат. Хуба сънувала сън, от който разбрала за затруднението на брат си. По сокола си тя му изпратила китка копър, завързан с бял вълнен конец.
По време на дългия полет обаче, крилото на сокола се протрило и кръв обагрила белия конец. Така хан Аспарух получил китката, завързана с бяло-червен конец. Запалил той огъня според традицията, а с конеца се закичил за здраве. Оттогава на 1 март българите окичват близките си с усукан бяло-червен конец." Понеже се чества през март месец, много наши съвременници погрешно си мислят, че името идва от "Март". Това римско название на този месец само индиректно подсказва за значението на този древен български символ. Този месец славяните са го наричали - "Сушец", поради засушаването по това време. А българите наричали месеците с редни числителни имена и едва по-късно почнали да употребяват названия и за тях. По това време годината там вече почвала през март и първият месец в случая – март, го наричали "Науруз", първият месец по туранския календар. Следващият вече бил "буш ай", което отговаря на "сушец", но в случая визирал свършването на зимните припаси. Т. е., както виждаме, нито при българите, нито при славяните мартеницата не се съотнася като име с името на месеца, в който се чества. Тогава за какво става въпрос? В древността това наистина изглежда е свързано с новогодишните празници, но още по тенгрианско време, когато Нова година се чествала по слънчевия календар на днешния Игнажден (20 декември). Тогава след 5 дни на 25 декември бил главният годишен събор и се отбелязвал празника Нардуган, Мардукан , МАР! Кой е този персонаж и какво олицетворява: . Мар ( Нар) - алп на слънцето. Началник на добрите духове. Приемал облик на бял кон, петел. Други български названия на този алп – Ут (Утен), Ур, Май, Етеч (Петел). Както се вижда доста важен ДУХ (алп).
Честването в Дунавска България след Покръстването (когато атрибутите на множество тенгриански празници се разпределили и били приобщени към новите по християнския календар) се закрепило за месец март, когато природата наистина оживявала и Слънцето (топлината) надделявали на Мрака (и студа). В православното българско християнство и празника на новия огън и елементи на очистването от злите сили се закрепили в за празника Сирни Заговезни (Сорен във Волжка България). Който също се чества в края на февруари и началото на март.
Сирни Заговезни и веселието около очистителния огън (в случая при с. Добринище). В нашия край на този ден след заговяването всеки стопанин излиза пред вратата и стреля във въздуха. Младежите се събират на групи по махали около селото и палят огньове - валелинги. Празникът си нарича и „амка”, има състезание коя амка е по баскън. Кой огън е по-голям и коя махала гърми по-силно. Но откъде идва този обичай? За названието му се разбра кого визира: "...Лентичките трябвало да бъдат бели, сини /или зелени/ и червени /или жълти/. Белият цвят визирал Тангра, синият или зеленият - Небето и небесните води, червеният или жълтият - благодатната земя. Освен това привързвали в малки кърпички и монети". Т. е. в пролетния обичай в християнска България останал белия цвят (на Тангра) и червения (на Земята).
Празник, свързван със слънцето и плодородието, затова и след като видели щъркел по това пролетно време, лентичките се привързвали на дърво (тогава плодно дърво, дрян в нашия край). Затова и църквата, която пришила множество елементи от старата вяра в новия християнски обреден календар, този обичай не могла да го привърже към някой от тях. Но въпреки това, хората продължили традицията. Колкото до Баба Марта, този персонаж на възрастната жена присъства в целия зимен цикъл на християнско-обредния календар на българите-християни (и на никой друг християнин по света и у нас) - от Св. Ана , през Бабинден и участието й завършва през март, когато "живота" вече е победил. Т. е. днес можем смело да заявим, че имаме един жив древен тенгриански обичай сред нас, надживял и победил времето.
Валентин Иванов
(Бр. 4/2014 на „Златоградски вестник”)