Новини

Актьорът Йордан Крушков: Човек е жив, когато мисли и чувства. А в театъра се прави точно това!

сряда, 14 май 2014 Златоградски вестник Златоградски вестник
   

24-годишният Йордан Крушков е родом от Златоград. Завършил е актьорско майсторство в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград, в класа на професор Венцеслав Кисьов. Придобил е и магистърска степен за театрална режисура. Дебютът на младия актьор е в постановката „От бесилото към безсмъртието – за Левски и свободата“, на общинския драматичен театър във Видин.

Тогава Крушков се превъплъщава в образа на апостола Васил Левски. Той е изиграл още главната роля в документалния филм „Излел е Дельо Хайдутин“, има и епизодични роли в сериалите „Седем часа разлика“ и „Столичани в повече“.

В Разград е след кастинг, когато талантливият млад актьор е одобрен за ролята на Динко в постановката „Вампир“ от Антон Страшимиров.

 

. Как те прие колективът на Драматичния театър „Антон Страшимиров“ в Разград?

- Приеха ме с отворени сърца, не е имало никакво неудобство в началото и се държат с мен така, все едно ме познават много отдавна. Прави ми впечатление, че този екип е сплотен и задружен - както на сцената, така и в живота. Всички са страхотни, много добри актьори, от които мога само да се уча.

 

. Ти каза, че още от втори курс си мечтал да изиграеш ролята на Динко в постановката „Вампир“. Защо точно този персонаж и беше ли предизвикателство за теб?

- Както всеки актьор, харесвам персонажи, които са много далеч от мен, защото е по-сладко да се изиграят. Това е лично предизвикателство да изследваш и пресъздадеш един противоположен на теб самия образ. А Динко е точно такъв. Той трудно общува и малко говори – това ме затрудняваше, защото трябваше да търся истинността на присъствие му. С помощта на опитните партньори работите на сцената се получиха, все пак театърът е колективно изкуство и си помагаме един на друг.

 

. Младите хора ходят ли на театър днес?

- Надявам се да идват по-често, защото не само че има какво да се види, да се научи, а и какво да се почувства. Смятам, че в тези трудни времена актьорската професия действително е призвание и има социална мисия. В момента имам чувството, че българинът се капсулира, затваря се в черупка и не комуникира. А общуването е в основата на света и на нашето съществуване. Сещам се за Вавилонската кула, защо не е била завършена… Защото хората спрели да общуват. Сега е същото - искаме да градим бъдеще, но няма как да се случи, ако не общуваме и не обменяме опит.

 

. Ти имаш епизодични роли в два български сериала. По какво се различава играта на сцената в театъра и тази пред камерата? И защо една част от зрителите са на мнение, че актьорите в българските продукции „преиграват“ и не са естествени?

- Федерико Фелини, един от най-великите режисьори, казва какво е киното – един много добре заснет театър. Истината е, че изразните средства са едни и същи, по-скоро мащабът им е различен. Мисля, че това с преиграването не е точно. Колкото хора, толкова и мнения, което е хубаво. Смятам, че театърът и киното са еднакво трудни и имат собствена специфика. В киното например не можеш да „поправиш“ персонажа си, снима се филмът, който се запечатва и после нямаш възможността да променяш, докато в театъра след едно представление имаш свободата да промениш някои неща, които не са се получили на предишното. На мен лично повече ми харесва театъра, защото е живо изкуство, действието се случва на момента, усещаш пулса, дъха, емоцията на публиката. А това е страхотно...

 

. А от кого се учиш в актьорската професия?

- Аз съм почитател на старата генерация актьори като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Георги Парцалев, Йосиф Сърчаджиев, Яни Йозов и редица други майстори в това изкуство. Имах възможността да се докосна до един от големите и да се уча от него – Венцеслав Кисьов. Понеже съм по-млад и малко съм ги гледал на сцена, повече в киното, във всяка една от ролите им, освен персонажа им, виждам и човешката позиция на самия актьор. Но в днешно време ми се струва, че не се гмуркаме толкова надълбоко и правим нещата по-повърхностно. В момента самият свят е в една опаковка и душевността е скрита много надълбоко. Единственият начин да променим заобикалящата ни среда, е чрез личен пример, това е и моята цел. Смятам, че когато променим първо себе си, осъществявайки работата и функциите си правилно, тогава ще се отворят сърцата. Това е и една от ролите на изкуството. Човек е жив, когато мисли и чувства, а в театъра се прави точно това.

 

. В последните години стана тенденция актьорите да продължат творческата си кариерата като режисьори. Каква е твоята лична мотивация да се развиваш в това направление?

- Основната ми цел бе да разширя познанията си и да прочета още повече литература. Научих се да виждам един спектакъл цялостно. По време на обучението си разбрах много за работата на режисьора и тънките нюанси в професията. Но на този етап повече ми харесва да бъда актьор. Всъщност разликата в двата вида творчество е тази – при актьорството създаваш една собствена планета, а при режисурата правиш една галактика. И е много важно в изкуството човек да не забравя себе си и не самоизявата да е на преден план. Затова Константин Станиславски е казал „Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството“.

Разговаря Антония ДИМИТРОВА

 

(Бр. 24/2013 на „Златоградски вестник”)