Новини

Как българите помагаха дори на обречените евреи от Македония

четвъртък, 23 януари 2014 Златоградски вестник Златоградски вестник
 

+ 70 години от спасението на българските евреи

 

 

Известният благоевградски общественик и читалищен деец Стойне Миленков, е бил свидетел на времето на холокоста и на реакцията на хората от Благоевград и околните населени места на депортирането на евреите от Егейска и Вардарска Македония. В дните, когато България се покланя пред жертвите на гоненията и отбелязва 70 години от спасяването на българските евреи, той разказва най-ярките си спомени от началото на 40-те години на миналия век, когато все още е учил в бившата Солунска гимназия в Благоевград.  

Бях ученик в 9 клас в гимназията в Благоевград през 1942 г.

Роден съм в село Черниче и за почивните дни и ваканциите се прибирах там. Един ден - това ми се е запаметило все едно е сега, нашите съученици евреи в гимназията - бяха 10-15 души - дойдоха закичени с жълти значки. Останахме озадачени и тогава се разбра, че имало закон, който задължава евреите да ходят с тези значки, с които се ограничаваше почти всичко, което на нас ни се позволяваше. Болшинството съученици ги приехме като наши, без да променяме отношението си, но имаше младежки организации в гимназията - на легионерите, ратниците, фанатизираните бранници - които започнаха да ги обиждат, че са предатели и какво търсят в България…

На евреите им беше забранено да влизат в сладкарница, имаше само два магазина в града, в които им разрешаваха да си купуват хляб, в останалите не им бе позволено да влизат. Имаше купонна система, нашият хляб беше 400 г, а гледахме, че те носят едни малки хлебчета, сигурно са били по 300 г. Евреите ни даваха скришом пари да им пазаруваме и пак скришом им давахме торбите с покупките.

Имаше едно семейство търговци Бохор, което бе близко на нашето семейство в Черниче, търгуваха от нас, живееха, сега където е ГУМ, в Благоевград. Мъжът тайно ми поръчваше какво да купя, вероятно вземаше и за други семейства, и аз тайно му носех пазара. Вторият момент, който се е запечатал в съзнанието ми, е когато евреите разбраха, че ще има депортация.

Живеех зад паметника при сегашния Младежки дом, а там имаше работилничка един златар. Направи ми впечатление, че започна да работи много до късно, а той ми обясни, че евреите в града са стресирани, вероятно ще се случва нещо лошо, може да има и изселване. Разрешавали им да вземат със себе си само бижута и те обръщали каквото могат в злато, поръчваха груби накити, които да тежат колкото може повече. Тогава започнаха и акциите за спасяване на българските евреи в страната, беше 1942-1943 г.

В сегашния Междуучилищен център по трудово обучение събираха евреите, депортирани от Вардарска Македония, те пристигаха от Царево село, сега Делчево, в Македония, и като се съберяха достатъчно за една влакова композиция, ги депортираха.

Вътре в сградата бяха натъпкани заедно възрастни, деца, пеленачета... Няма да забравя една картина, майките как се молят за нещо - хляб или мляко, особено за децата, а вали дъжд и ги мокри до кости. Войниците не ни гонеха нас, учениците, и много граждани ни даваха да отнесем и да подадем през оградите храна на евреите.

Беше септември, прибрах се на село за почивните дни, когато казаха, че на гарата има гърци. Бяха евреите от Егейска Македония, до гара Черниче ги извозваха с малко влакче и като се събере цяла композиция, натоварваха ги в конските вагони и ги депортираха за Полша. Майка ми разказваше как всичкото мляко от козите носели там за бебетата. И сега още ми е жал, като си спомня думите ма майка ми, че за последен път евреите са видели добри хора на гара Железница.

В двора на училището всяка седмица бранници ни говореха, че евреите - това са врагове и паразити. Това бяха т. нар. браннически сборове. Правеха се най-различни хуморески и сценки, които представяха евреите като страхливци, унижаваха ги.

След 1944 г., според една спогодба, на евреите им се разреши да си отидат в Израел. За болшинството родината беше България и те трябваше да я напуснат по повика на тяхната народност. Знам, че заминаваха с кораби. Споделяли са ми, че имало парола между първите, които тръгнаха, и онези, които трябваше да ги последват. Паролата била да изпратят снимка оттам - ако са седнали, значи е добър животът там, да отидат и другите, ако са прави - да не тръгват.

 В тази връзка е и третият случай, който дълбоко се е запечатал в съзнанието ми. Вече бях учител и заместник-директор в Симитли. Един колега от София, Ганчо Драганов, който преподаваше при нас, ми разказа, че дипломат от израелска делегация го потърсил да му предаде сувенир. Оказало се, че е подарък от негов съученик, изселил се в Израел, с надпис, който се вряза в паметта ми: "Никога няма да забравя родината България!" Те бяха българи от еврейски произход и родината, която познаваха, си остава за тях България.

Стойне Миленков

 

(Бр. 18/2013 на „Златоградски вестник”)