Новини

ПОСЛЕДНАТА ИЗПОВЕД

петък, 08 февруари 2013 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Разказ

  

Мария била крехка щълбица от големия Хекимов род.

За разлика от много свои роднини, не завършила медицина, а станала учителка. Пратили я по разпределение да учи децата в с. Ерма река.

Тежки години били - сиромашия и оскъдица навсякъде. Семействата големи, с много деца, едва свързвали двата края. Мините давали хляб, но този хляб често бе замесен с вдовишки сълзи - много мъже намираха смъртта си там, било от злополуки, било от сухото бурене, хванали силико-туберкулоза.

Младата Мария била първата жена учителка в Ерма река. Слабичката й фигура  пораждаше в началото недоверие сред местните хора, но с благия си характер бързо спечелила сърцата и на деца, и на родители.

Тя чувстваше тези хора много близки.

Израснала в Златоград, бе слушала от старите хекимовски баби как амуджалъците  Пехливановци от Табаханата, и Алабашовци от Малка река, са пращали топли кулаци и блага баклава по празниците, както се послагват близки роднини. Традицията  бе спазвана повече от две столетия, та бе закърмена от малка да не дели хората „на такива и онакива”.

Работа й в училището беше апостолска. Родителите не пущаха децата си да ходят да учат, особено момичетата. Карали ги да гледат по-малките си братчета и сестричета или да ходят да пасат козите и овцете по гората.

Нейна любима ученичка втори ден вече не дошла на училище и тя решила да иде да види защо така. Отишла у тях, а баща й, човек като канара, й вика: „На женскиен авлеть му ни требва да пее, то требва да си седи в къщана…”

Крехката учителка го слушала, а сърцето й забива учестено, и незнайно как, с всичка сила, му зашлевила един шамар. Якият човек, първи пехливанин в Ерма, онемял, но после се позасмял и седнал на едно дърво в двора. Такова чудо не се бе чувалу – жена да „отлава” (отговаря, противоречи) на мъж, камо ли пък да му вдигне ръка.

„Да е на твойту, учительке!”, продумал след малко смутено той…

Случката се разчула по селото. Родителите вече не спирали децата си от училище и работата потръгнала. Жените я чувствали близка, канели я  често госка да им иде, особено като имало смидаль за новородено.

Един късен следобед дотичала запъхтяна нейна ученичка и задъхано изпяло:

- Учителке, деду е яце болен, бере душа и рече да та поема да дойдиш до нам…” 

И загледало питащо с уплашените си очи.

Мария тръгнала с момиченцето по стръмната пътечка към махалата. Наближили дома, а там се суетели жени - едни влизат, други седят и шепнели тихо.

Въведоха я в една ниска, прясно варосана стая, където на едно халище, подпрян с възглавници, лежал дядото. Лицето му – посивяло, придобило почти землист цвят.

Като видял, че влиза учителката, се поопулил и една виновна усмивка се изписа на лицето му.

- Ал дойдахте? Седни, майци, да си продумим. Съва видельница ше са оставя и ма ни е страх за нищу, артък голему балну ми са е вързалу и на душаса, и на сърцесу, мира ми ни дава, та  за тва та изруках, да ти полюбем ръка, да ми сториш халал на съва и на другата диньо.

Мария го гледала учудено.

- Нали си ти от Хикимувскиян корен?

- Да, дядо - прошепнала тя.

- Те е дльъга за разправяне, млогу гудини поминъха, пък кога беше вчера. Дюньоса са бе вазмутала. Бубайку тугава бе аскер в Кърджали и Явер паша ги е бил строил и рекал: „Аскере, Булгария иде и требва да браним падишахън...” Тогава излел един деридеренин и рекал: „Не, паша ефенди, нема да са бахтем с нашияс си народ...”

Цалана рота си търнала, пък ага стигнали Арда, фърнили пушкине в рекана и са прибрали. Мина, колкуту мина, и България дойде. Зафати са адна кръстилка, адна мотовилка - ни е за разправяне. На другана година пак са върна Турция. И тугава адни люде търнаха да бегат нах към Рожен, други пак търнаха за нах Деридере. Тугава бех с детищи акъл и търнах и я с по-големине дечища. Ни почух бубайку. Той ни викаше да ни бараме чуздо, да ни крадем, чи сичко тува е харам и ни са писува. Нейсе, отидахме не в Деридере, в Гулема река. Хикимовскине къщи и Хикимовци беха изчути, та отидахме там. Капиене зееха разпьънати. Влезахме по одаене, пак то от пиле млеку. Ядахме, пихме – хеле ми са приходи по нужда. Отидах на дворан, на единиян край имаше нужник. Влезах я в нега, пак то нагодено с делани гърмови патаври, та ми са справи, чи аднана патавра е местена скоро. С врит детищият си акъл я надигнах и щу да видя - адна харкомичка, пълна с алтъне, накрай боклукан. Затва има адна приказка, чи парине ни мирисат. Носех с мене вульгя. Метнах харкумичкана вътре и накачих нах Ерма река. Бъраднему нищу ни казах. Алтънете яце ми отвършиха - и курбане колих, и ожених са, и къща си оградих, и балкане куповах. По адно време ма тьъкна на Турция да ида, като други наши кумшие, ама бубайку ми рече: Сине, каменьът си тежи на местоту и пилену си плаче за трънът…

Та си устанах. Гудините поминъха, денесе ми са на кратане и ми са е вързалу балну щу сторих я на детищиян вакуть. Затва та изруках, халал да ми сториш, от си и ти от Хикимувци.

Мария погледнала стария човек, черните му очи смирено молеха за прошка. Пренесе се и тя в ония смутни времена. Много бе слушала за тогава от старите златоградчани, много бе и прочела в университетските книги като следваше, но историята все още имаше какво да каже… Легенди се носеха за баба Годумка - как е криела в своята къща комшиите си християни.

Времето е заличило почти името на онази майка, която дала новороденото си бебе на комшийката си мюсюлманка, да го кърми, а тя бягала към Асеновград да дири спасение от завърналите се башибозуци. На следващата година си взема детето живо и здраво и двете стават първи посестрими.

Спомни си за своите съседи - братя Родопски, убити с името на Христа на уста. Спомни си за това как държавата дава обезщетение на ограбените златоградчани и на прокудените тракийци, а те заделят половината пари не за друго, а за да построят първото голямо светско училище на Златоград, събрало под един покрив всички деца  без разлика на вяра…

Колко са били предвидливи нашите предци - да загърбят личното и да направят храм на знанието, общ за всички…

- Простено да ти дядо! - хванала тя ръката на стареца. Клепките на човека леко се притворили. Една сълза се търкулнала по бузата му. Дядо Юсуф с последни сили изрече: „Да си жива и здрава, майци! Дано бално ни видиш…

И кротко заспал.

Розалин Хаджиев

 

(Бр. 21/2012 на „Златоградски вестник”)