Новини

Възторгът, катастрофата, поуката от 1912 година

понеделник, 04 февруари 2013 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

На 5 октомври 1912 г. Царство България в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора, сключили т. нар. Балкански съюз, обявява война на Османската империя за освобождение на българите в Македония и Тракия, останали в пределите на империята по силата на Берлинския договор от от юни 1878. Договора, чиито клаузи ще останат основа за драматичните кървави конфликти на балканските държави чак до средата на 20-ти век. На този ден в църквата "Света Богородица" в Стара Загора, където по-късно е настанен щабът на Българската армия, цар Фердинанд прочита манифеста за обявяване на войната сред овациите на многохиляден народ. За конкретен повод са използвани погромите над населението в Щип и Кочани след атентата на ВМРО в Кочани, но подготовката  за войната България е започнала още след обявяването на Независимостта през 1908 г.  България участва с 600-хиляди военнослужещи, от които 370 хиляди войници и офицери, останалите са в доброволческите и опълченските отряди. Съюзниците участват общо с 370 хиляди войници и офицери. Българската армия е съсредоточена на основния фронт - югоизточния, с направление Одрин и Цариград. Съюзниците поддържат огъня в Македония срещу демотивиран и разпокъсан противник. На 11 март 1913 Втора армия, командвана от генералите Никола Иванов и Георги Вазов, атакува Одринската крепост, състояща се от 26 форта, от които Айваз баба, е смятан за непревземаем. На 13 март крепостта пада, България ликува, империята иска мир и обявява, че отстъпва всички свои владения на запад от линията Мидия - Енос. В Лондон започват мирни преговори.  

И тук свършва  възторгът 

Съюзниците, на първо място Кралство Сърбия, отказват да изпълнят договореностите за Македония и Беломорска Тракия, закрепени впрочем  повече с доверие от страна на правителството на Иван Евстратиев Гешов, отколкото с добре обмислени клаузи, годни за международен арбитраж. Надеждата, че руският император ще арбитрира в полза на "справедливостта", угасва. Общественото мнение вътре в България е обхванато от неудържим гняв и чувство, че над България се е стоварила вселенската несправедливост. "Справедливост чрез оръжие", прегърнато като решение от народа и генералите,  взема връх   над опитите на правителството да търси възможности за преговори. Така  

идва денят на "безумието"  

- наричано от едни историци "престъпното безумие", от други - "великото безумие" на една измамена и поставена в изолация държава. На 16 юни 1913 българската армия е обърната на запад срещу очакващите удара  сръбски и гръцки части. Така се слага началото на Втората балканска война, известна още като Междусъюзническа, а в  европейските учебници по история ще бъде записано завинаги, че България е нападнала съюзниците си. От север Румъния, окуражена от Русия,  навлиза в българска територия и стига почти до София. България слага оръжие. Букурещкият мир от 10 август 1913 отбелязва първата национална катастрофа - България губи голямата част от освободените земи и Южна Добруджа, спасява Пиринска Македония. Българският национален въпрос, както са наричали тогава вестниците целта на България в тези войни, остава не само нерешен, но драматично задълбочен. На хоризонта се задава "генералният сблъсък на силите" - Първата световна война. България е силно ухажвана и от двата лагера , но пази неутралитет цяла година, поставяйки условие за решаване на "българския въпрос". През септември 1915  решението е взето  - присъединяваме се  към военно-политическия блок на Централните сили (Германия и Австро-Унгария), срещу които е обособена Антантата (Съглашението) на останалите велики сили. "Голямата война", както са я наричали тогавашните политици, а всъщност - голяма европейска касапница, приключва с катастрофална  за победените система от договори, които, прочетени безпристрастно,  са  по същество не договори, а отмъстителни диктати над победените. Любопитно е, че не друг, а командващият въоръжените сили на победителката Франция - маршал Фош, отправя пророческото предупреждение  към политиците победители, седнали на масата на преговорите във Версай: "Залагате мина за нова война , която ще гръмне най-много след 20 години". Малка брънка от тази наказателна система е Ньойският "договор", който "урежда" положението на България и слага край на националните въжделения. 

Поуката

Никога повече търсене на решения на "националния въпрос" чрез оръжие. Оттук нататък - неутралитет и дипломация. С това "лого" се качва на престола  цар Борис ІІІ и започва методично и упорито преследване на националните цели, най-напред  чрез сближаване със съседите. Първото постижение на голямата поука е връщането на Южна Добруджа на 22 септември 1940 чрез спогодба, призната от всички велики сили. За първи път в историята териториален въпрос на Балканите е решен по мирен път.

Петя Владимирова

 

(Бр. 21/2012 на „Златоградски вестник”)