Новини

Даръдерци уредили училището си, както никое друго българско село в Родопите

сряда, 04 юли 2012 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

+ Припомнени страници със сведения на Стойо Н. Шишков за Златоград, издадени преди 120 години

 

Някога, като млад журналист в смолянския печат, току-що започнал работа в редакцията на единствения вестник „Родопски устрем”, публикувах статията „Припомнени страници” в литературното приложение на вестника – в. „Здравец”.

Поводът тогава беше 120-годишнината от рождението на големия родопски книжовник, изследовател и издател Стойо Неделев Шишков (1865-1937). Тъй като наистина току-що бях постъпил на работа, новите ми колеги подпитваха: че кога успя да прочетеш Шишков, че и да напишеш обзорна статия за него; казах, че три дни и нощи съм го чел, а после още три дни и три нощи съм писал статията… Шегувах се, разбира се… Истината е, че още като студент се интересувах от творчеството на този родоповед и бях изключително доволен да издиря в Пловдивската народна библиотека още тогава цяла книжка, писана и редактирана от него, посветена на историята на Даръдере. Макар днес всичко от Шишков да е достъпно и можеш да си го изтеглиш от интернет, тогава (краят на 70-те години на ХХ в.) това беше невъзможно. Първо, поради наличието на т. нар. „спецфондове”, които не бяха достъпни за простосмъртни; и второ – поради адската трудност да си осигуриш копие от нещо във време, когато дори „ксерокс” все още е неизвестна дума… Все пак, беше малък празник за любознателните люде от кръга на баща ми, когато в Златоград донесох екземпляр от „книга ІV” на „Родопски старини”, чието подзаглавие бе „Материяли изъ Даръ-дерско – нарежда и издава Ст. Н. Шишков, Пловдив, 1892”.

Сега разглеждам същото копие и виждам как непрежалимия ми татко е поставил подписа си почти на всяка страница – помня колко се гордееше с нея и я обсъждаше с приятелите си. Пък и нали я даваше да се чете на всеки, проявил интерес към книжлето, та да е ясно чия собственост е… И да бъде върнато веднага след прочит.

Днес, както при публикацията на статията по-долу преди близо 30 години (120 години от рождението на Шишков), пак можем да говорим, че имаме юбилеи – както 160 години от началото на светското образование в Златоград (1852), така и 120 години от излизането на въпросната книжка на Стойо Шишков (1892).

Това е поводът да се върна отново към нея и да предложа на златоградските любознателни читатели своя обзор, разбира се - с леко допълнение и незначителни промени. И нека не звучи гръмко, че бих искал тя да я посветена на родното ми училище… И на моите, а и на днешните наши учители. Е. У.

  

„Неговото дело се роди от песента и мъката на една история”.

Припомням тези думи на проф. Кирил Василев за видния наш възрожденец и родоповед по повод годишнината от рождението му, която честваме тази година. Известно е, че цялата негова дейност – фолклорна, етнографска, езиковедска, е свързана с духовното възраждане на населението от Родопския край, на неговото народностно и национално осъзнаване. На тази задача той посвещава целия си съзнателен живот и творчество.

Все с тази цел, през 1894 г. в Пловдив Стойо Шишков започва да издава първото месечно родопско списание – „Славиеви гори”, а от 1903 – на двумесечното илюстровано списание „Родопски напредък”, където излага повечето от научните си трудове и постановки.

Работата си над научните изследвания като дългогодишен учител Шишков свързва с проблемите на народното образование – така жизнено необходимо за родопчани в това следосвобожденско време.

Но началните си интереси си интереси към Родопите, превърнали се по-късно в трайни изследвания, той заявява с четирите сборника под общото заглавие „Родопски старини”, издадени преди 120 години и съдържащи исторически, фолклорни, езикови, етнографски и други материали за различни краища на Родопите. И сега, от това значително разстояние, чрез кратък обзор ще се опитаме да определим тяхното значение и достойнства, да видим доколко тогавашните наблюдения на изследователя са актуални и днес.

 Книжка първа  излиза през 1887 г. 

- една година след брошурата „Животът на българите в Средня Родопа”, където авторът обявява, че ще последват книжки за различни краища на Родопите под едно общо заглавие. Тя обхваща въпроси за рупското наречие, което той нарича „…може би най-интересното, най-важното, а при това и най-любопитното между различните наречия  в наший българский език”. Освен това то е „…толкова по-чисто, колкото по-навътре в родопските планини”, без обаче да уточнява какво означава „чисто наречие”; книжката е и за народните обичаи от зачатието на родопчанина до смъртта му, което ще срещнем във всички книжки; описания за някои суеверни празници и вярвания сред родопските общности.

Интересна в тази книжка е главата за историческите паметници в Ахъ-челебийската кааза, където говори за някои крепости и черкви, като крепостта „Поповица”, служила като „…жилище на войвода в старо време, който дълго време се борил с турците”; за черквата „Св. Богородица” във Влахово, на чието място насилниците построили свое обиталище; за местността „Корвава стена”, която носи това име заради убития тук български войвода, чийто камък още изглежда кървав… И т. н.

За всяка спомената местност или сграда Стойо Шишков изхожда от народните поверия и легенди, които пък неизбежно се свързват с непрестанния стремеж и борба на родопчанина към свобода, подчертано като нещо исконно за него.

 

 Книжка втора е от 1888 година  

 

и носи подзаглавие „Обичаи в Ахъ-челебийската кааза” и следователно е естествено продължение на първата, давайки ни информация за традициите народни на хората от този район, която всъщност е познание за нравствената самобитност и чистота на обичаите у българите в Родопите.

 

През 1890 година излиза от печат третата книжка 

 

която представя събрани на едно изключително интересни бележки из историята и живота на българите в Ксантийско, която пък се свързва ( по географското разположение на селищата в описвания материал) с последната книжка – „Материяли из Даръ-дерско” (1892), тъй като изложената в тях информация му е доставяна от тогавашните даръдерски учители и свещеници: Александров, Мавродиев, Змейкович, Кузмов, Хаджидончев и др. В третата книжка обаче за нас са интересни описанията на селищата Еникьой и Габрово, чието население в по-голямата си част е чисто българско.

„И Габровци, и Еникьовци имат едро тяло, силно развити и яки мускули; повечето с руси очи и коса, лице сухо, въздългнесто, говор натъртен и юнашки, правилни черти, смел и весел нрав, честни черти и обноски.”

И по-надолу: „”Решителний им и юнашки дух ги е поставил да станат пословични в цялата тая част на Родопите”. Това е портретът, който прави Стойо Шишков на тамошните българи, който става още по-пълен и от отпечатаните тук 19 техни песни: „Марийко, бела българко”, „Яно льо, дъщеро майчина”, „Ивановице, кехайовице”, „Богдан Добринки викаше” и др.

Дали от обилния фактически материал, който Ст. Шишков получава чрез кореспонденцията си с даръдерски първенци, или е резултата и от негови лични посещения по тези места, но най-обемна по страници и най-богата по съдържание е споменатата по-горе четвърта книжка –

 

„Материяли из Даръ-дерско” (1892) 

 

Ако разделим условно този труд в две части, то в първата ще причислим главите с географското разположение, историко-археологическите данни за града и околните села, образователното дело, културните паметници и общественото устройство тук.

Към втората част вече ще отнесем обичаите, традициите на населението, песните, които са изпели за своите хайдути, религиозни обряди, взаимоотношения между родовете през вековете и пр.

От изложението ще научим, че български език тук официално е въведен през 1869 г. и за първи български учител е назначен Йаков Змейкович Гостиварски, по името на църковната община, от която е родом и от която идва тук, днес бихме казали „по разпределение” – община Гостивар, дн. в Р Македония. За пръв местен български учител, научаваме от Шишков, тук е действал Ангел Кирияков.

В част от преписката си със Змейкович родоповедът ни дава може би първата характеристика за жителите на градеца: „Един стар и заслужил български учител – Йаков Змейкович, който учителствува и до днес, от няколко години насам по тия места, ми пишеше такава характеристика за тия български места: „Гобровци и Еникьовци са юнаци, Даръдерци – дипломати, а Ахъ-челебийци – любители на спиртливи пития и способни на едри търговски сделки…”

Изглежда, че в това изказване за даръдерци сам Шишков ще се убеди след пътуването си, за да пише в следващите страници: „Общинското им устройство е направено просто да се възхищава човек от неговите дела… Блазе на тая държава и тоя народ, който може да се гордее с такива селища като Даръдере!”

Образователното дело в Златоград е минало през всички стадии от развитието на българското училище – килийно (1830), взаимно или т. нар. „взаимокласно” (1852), и класно, наричано още светско (1934). И Ст. Шишков не е пропуснал да отбележи тогавашните постижения на даръдерското училище: „Понеже даръдеци са известни отдавна по ученолюбието си, то те са държали винаги добри учители, които са уредили училището си, както никое друго българско село в Родопите тук” (стр. 8). И още: „А от 1880 и до днес училището може да послужи за пример на всички други български общини в окръгът, с неговите добри учители”(стр. 10. Нека отбележим, че 1880 е годината, в която по официални данни започва учителствуването си в Златоград Яков Змейкович).

С нескривано възхищение Ст. Шишков говори и за впечатленията си от личния живот на хората тук: „Постоянното им странствование в чужбина по търговия и усамотението им всред планините, е запазило техния характер и живот в пълна девственост, достойна за удивление. Трудолюбиви, от сърдце предани на народността си, честни, практични, умни, гостоприемни, даръдерци се уважават и обичат всякъде и от всекиго, който е имал случай да се срещне с тях. Чистотата, уредността, непорочността в семейния им живот не могат се сравни с никое българско село или град в целий Гюмюрджинский санджак” (стр. 8).

Това са впечатленията на Ст. Шишков за златоградчани – твърде ласкави и може би пристрастни са преценките и изводите на изтъкнатия краевед за тогавашния Златоград. Но те са и задължаващи, защото не можем да се съмняваме в тяхната искреност. Шестнадесет години по-късно в статията си „Бележки по говора в Даръ-дере” (сп. „Родопски напредък”, 1908), ще нарече града „…това българско оазисче в южните склонове на Родопите”.

Сборникът „Материяли из Даръ-дерско” е не само първият систематично подготвен труд за „…градецът Даръ-дере и даръдерската кааза”. Данните в него са толкова по-ценни (въпреки някои неточности в географските описания) и от факта, че до днес все още няма написана история на Златоград – град с вековни културно-исторически традиции, който винаги е имал своя интелигенция – учителска, медицинска, инженеро-техническа; град със самобитна атмосфера и история, разплитането на която ще ни представи като на сцена мъчителния, но непрестанен стремеж на населението от Средните Родопи към свободен живот, своя българска просвета и култура, към собствено самоопределение. За това бъдещо дело солидна основа безспорно са трудовете на големия родолюбец Стойо Неделев Шишков.

В заключение трябва да кажем, че макар еднотипни в композиционната си постройка, четирите сборника респектират с обилието от факти, които ни поднасят, със систематичността при тяхното изложение. Те са свидетелство за педантичната добросъвестност, с която изследователят пристъпва към задачите си, за завидната му подготовка в различните области, чрез които ни предава наблюденията си върху бита, нравите и историята на родопчани.

Ефим Ушев

 

(Бр. 8/2012 на „Златоградски вестник”)