Новини

Карагьозовата (Вунцовата) воденица и нейната история

сряда, 09 май 2012 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

В миналото в района на Златоград e имало шест воденици.

. Кочовата воденица, собственост на Джинджевци, в местността Келебека, малко по-надолу от водослива на Гюдюрска и Ерма река – отнесена, заедно с нивата до нея, от катастрофално придошлата река около 1930-1934 г.

. Кичуковата воденица при разклона за Неделино – изоставена в 1965 г. от нейния собственик Атанас Кичуков от Старцево, който си направил в долния кат на къщата мелница, задвижвана с електродвигател. Атанас работил на воденицата при баща са от десетгодишна възраст, т. е. от 1914 г., в продължение на половин век. След това продължил да мели брашно с електрическата си мелница повече от четвърт век.

. Карагьозовата, днес известна като Вунцовата воденица, в горния край на града, под укуша (стръмнината) на стария път за Неделино, сега туристическа пътека за “Св. Неделя”. 

. Печевата воденица, малко по-надолу от Новата черква, под Бозовската къща. Тя била собственост на заселилия се в Златоград македонец хаджи Никола хаджи Стефанов, а Владимир Печев я наследил като негов зет.

. Кюртевата воденица на Пазара, в центъра на града. Имало е и още една воденица доста по-надолу, под Студената вода, преди Хаси дере. Аз лично съм запомнил трите воденици, намиращи се в очертанията на града. Днес за щастие е запазена и работи най-интересната – Вунцовата воденица, обявена навремето си за паметник на културата, което я спаси. Тя наистина представлява изключителна етнографска ценност, защото е комбинирана с тепавица и дъща (валявица). Във воденицата се мелеше брашно от царевица, ръж и пшеница, в тепавицата се тепаха аби и шаяци, за да добият по-голяма плътност и здравина, в дъщата се перяха халища и килими. В ушите ми още звучат шумовете на воденицата и глухият тътен на тепавицата, слушани в моето детство преди 65-70 години.

До 1952 г. воденицата беше на моя калеко Кирко Костадинов Карагьозов (1877-1935), а след неговата смърт на жена му, леля Василка (Въша), по баща Киркова Пачилова (1888-1969). Воденицата преминала в собственост на калеко Кирко след доброволна делба с брат му Лазар, станала в съда на 13 октомври 1923 г. Тогава тя имала застроена площ 66 кв. м и незастроена 514 кв. м. Допълнително калеко Кирко беше построил огромен кокошарник в който отглеждаше стотици кокошки и патици, все от отбрани породи, излюпени от специално доставени яйца. Оттогава съм запомнил породите легхорн и родайланд. Особено впечатление правеха  белите като сняг или жълти кокошки, непознати за нашия край, а също така и белите патици, които бавно се клатушкаха покрай водата или плуваха във вира под воденицата. Воденичарството и птицевъдството не бяха основното занятие на калеко Кирко. По-скоро те са били нещо, което сега наричаме хоби. Калеко се е занимавал, както и други златоградчани, с преработка и търговия на вълна, аби и шаяци. Но след Първата световна война и прокарването на границата той сменил занятието си. Както и други златоградчани, се преместил в София да търси препитание. Тогава с леля са живели под наем срещу трамвайното депо на ул. Мария Луиза. Когато учех в София и си идвах в Златоград леля винаги ме питаше стои ли си там къщата. На мене не ми е известно някой от тези златоградчани да се е задържал тогава в столицата. След време, те се преместили в Пазарджик или Пловдив. Някои от тях, като калеко и леля, се завърнали в Златоград. В къщата си той имаше дюкян (сега кафене “Дельо войвода”) и в него освен бакалия, продаваше насипно царевица, която отмерваше с крина или на кантар, според желанието на клиента. Но Кирко Карагьозов не бил само търговец. Той е развивал обществена и политическа дейност. Към коя политическа партия е принадлежал не зная, но е поддържал активни връзки с много държавни чиновници и по-изявените личности, работили в Златоград или Беломорието. За това свидетелстват, освен другото, и множеството снимки и изгледи с надписи и посвещения, които те са му подарявали или изпращали след като бивали премествани на друго място.

Калеко Кирко, по времето когато е живял в София, на 15. 01. 1922 г. е бил избран за член на ръководството на Родопската културна дружба с председател д-р Н. Чилов. Бил е и кмет на Златоград през 1931 г.След смъртта на калеко Кирко воденицата се стопанисваше от леля ми Василка. Запазен е спомен, че веднъж воденичарят Халил бил изненадан през нощта от ненадейно придошлата река, вдигнала се толкова високо, че заляла воденичения камък. Той, като не можал да прецапа водата и излезе през вратата, се качил на тавана и, размествайки керемидите отдолу, се измъкнал през покрива. Оттам стъпил на варадя (улея за водата) и се добрал до незалетия бряг. След като Халил, който бил от турските села надолу по реката остарял и се прибрал при семейството си, леля ми нае за воденичар Иляз Смайлатски от “Упора” – отсрещния бряг на реката. Между Иляз, жена му Хурийе и четирите им дъщери и леля Василка и нашето семейство се създадоха прекрасни приятелски чувства и взаимоотношения, за които останалите живи, като се видим, с удоволствие си спомняме. Няколко години след войната, съгласно новите разпоредби, леля ми нямаше право повече да стопанисва воденицата, защото не се разрешаваше да държи наемен работник, а лично не можеше да работи в нея. Затова се налагаше да я продаде. Закупи я Юсеин Вунцов. Благодарение на него воденицата продължи да работи и така се запази най-дълго, което позволи по-късно тя да бъде обявена за паметник на културата и реставрирана. Поради това сред по-младото поколение воденицата е известна като Вунцовата воденица. Наскоро след като станал пазарлъкът и Юсеин Вунцов броил сумата (това било преди 12 май 1952 г.), държавата направила обмяна на парите. Заменяли се 100 лв. за един нов лев. Цените на стоките пък се променили в съотношение 25 към 1. Така фактически получените пари се обезценили четири пъти. (За сведение, при първата обмяна след войната, която станала през м. март 1947 г., всички пари от царско време били изтеглени от обръщение. Обменяли ги лев за лев, като на човек не обменяли повече от 2000 лв.) Купувачът Юсеин Вунцов след обмяната се притеснил и се явил при леля. Предложил й тя да си му даде парите обратно, а той да й върне воденицата. Прехвърлянето още не било оформено. Защото смятал, че при така закупената воденица хаир от нея нямало да види. Леля Василка, жена на възраст, останала без деца и каквито и да е доходи, не се съгласила. Тя го успокоила, че при така стеклите се обстоятелства или той, или тя, е щял да загуби. Станало е така, че тя е загубила, такъв бил нейният късмет. И както направила при получаването на парите, още веднъж му пожелала да му е хаирлия, а той и семейството му да са живи и здрави. За нещастие, нечуваната и невиждана водна стихия, връхлетяла Златоград на 30 ноемри 1996 г., отнесе част от реставрираната воденица и унищожи тепавицата и дъщата.

Сградата на кокошарника, разположена по-високо и пригодена преди това за механа, не беше засегната. За радост, златоградчани и преди всичко най-инициативните от тях - инж. Александър Митушев и Борис Тумангелов, не останаха безразлични към съдбата на тази воденица и я възстановиха напълно в 2002 г. На извънредно заседание ОбС-Златоград взе решение № В 345 за придобиване на общински имот по проект на програмата ФАР, според което дава съгласие за придобиване на недвижим имот с площ 298 кв. м ведно със застроените и изградени в него:1) “Воденицата” – двуетажна полумасивна сграда със застроена площ 74 кв. м;2) Стопанска сграда (бивше битово заведение) – масивна сграда на един етаж и половина със застроена площ от терена 77 кв. м, представляващ част от парцел ХІІІ, кв. 9 по ПУП на гр. Златоград;3) Воденична вада с дължина 450 метра и ширина 0,80 метра към “Воденицата”. Решен е и статутът на така описания имот – след закупуването му да се състави Акт за общинска собственост – частна. Както се вижда, Карагьозовата (Вунцовата) воденица възкръсна за нов живот в самото начало на ХХІ век. Несъмнено Златоград се сдоби с още една изключителна туристическа атракция, която прави чест на града, още повече, че е възстановен целият комплекс, включващ яз (бент), вада, воденица, тепавица и дъща (валявица). А до нея, в бившия яхър, е разположена прекрасната механа “Воденицата”. Един наистина прекрасен кът от Златоград!

Величко ПАЧИЛОВ

 

(Бр. 4/2012 на „Златоградски вестник”)