Новини

В ПАМЕТ НА БАЙ ЦВЕТАН

вторник, 10 януари 2012 Златоградски вестник Златоградски вестник
   

Странен е заобикалящият ни свят. Той е изпъстрен с много лица, които ни съпътстват през целия ни живот. Едни от тях се появяват и си отиват някак незабелязано от нас, други обаче, както е казал поетът „оставят драскотина в паметта ни”.

За едни си спомняме с добро, за други с не чак дотам добри чувства, но разделите, както и да ги погледне човек, не са приятна част от живота ни. А какво да кажем за ония раздели със скъп за нас човек, с човек, когото уважаваме, който е заслужил с цялостното си излъчване своето място в сърцата ни?

Такъв за мен беше бай Цветан Ушев – баща на приятеля ми Ефим Ушев. Един приятен събеседник, един помъдрял с годините родопчанин, от когото винаги можеш да получиш навременен съвет, подходящ коментар, трезва и реалистична оценка за хора и събития. Такива хора родопчаните наричат „пристали”.

Спомням си в кратките ни разговори с какво умиление говореше за ония времена от детството си, през 40-те години на миналия век, когато заедно с други деца в летните месеци са прехвърляли баира едва ли не тичешком, за да идат до Лъджите и да се изкъпят на минералните извори, а после в късния следобед бързо-бързо да се приберат у дома. Споменаваше за посещението с родителите си в с. Шахин, за срещите с близки от там. И после отново границата. Разказваше за ученическите години в родния град, за родопския пансион в Пловдив, където е пребивавал също като ученик, за студентските си години в София, за ония „велики” за всеки студент времена, прекарани в университета.

Сякаш пред очите ми са неговите разходки из Витоша или оня сняг, сипещ се на едри парцали по добре осветените жълти павета, по които крачи в късна зимна вечер на път за студентската квартира. После идва  установяването му в родния град, след завършване на образованието си. Път на един златоградчанин, белязан с дамгата на времето – 50-те, 60-те години на ХХ век, на онова ново за тогавашния кръгозор време, преобърнало живота на хората в планината. Чест му прави, че той отстояваше до край своите политически убеждения и не се „пребоядиса” като много негови съвременници в новото време. Но и за това се иска характер.

От друга страна бай Цветан не беше сух фанатик. Той реално преценяше нещата с техните добри и лоши страни, сиреч беше един реалист, който добре можеше да отсее житото от плявата. Помня въодушевлението, с което разказваше за първите си посещения „отвъде”, след отварянето на границата, за срещите с близки от „отвъдешнине” села на събора на Костадин.

Приемаше съвсем философски политическите пристрастия на своя син Ефим, като една нова даденост, с която не е нужно да се бориш, а трябва да я приемеш като факт, като част от вечното противопоставяне бащи-деца. Споменах деца. А колко е важно да имаш своето място в сърцата на своите близки и особено на децата си. Място, което не се добива с налагане на мнение, с диктат, а с едно философско приемане на развитието на младите хора. Може да се спори с тях, но те имат право на своя избор. Неслучайно бай Цветан винаги ги подпомагаше, независимо дали според неговите преценки беше оправдано това подпомагане.

А приятелите му? Именно по приятелите можеш да познаеш някого що за човек е. Така един мъдър родопчанин обобщаваше: Напреш викаха „койну с каквину съ збира, айнакъф станва”, пък сига викат „койну какъфну е, с айнакива са збира”. Достатъчно е да споменем неговия близък приятел още от детски години професор Ковачев. И наистина нищо случайно в тоя живот няма. Но приятелите бяха и друга болна за него тема. С тъга споделяше как през годините, особено в последно време, все по-малък ставаше приятелският му кръг, напускан периодично през годините от отделни момчета, поели по своя нов път. Времето взема своето, а с тия закономерности човек трудно свиква. Но пък животът продължава. Така и ние ще отнесем по частица от бай Цветан в сърцата си по пътя нататък. Ще пазим тая частица докато ни има, защото съхраняването на такива частици ни дава сили да вървим напред. И сега е пред очите ми, какъвто го помня при последното ми посещение в Златоград – веднъж яхнал колелото, поел на някъде по работа; друг път на кафе с добрия приятел проф. Ковачев; и накрая на пейката пред къщи, сред роднини и близки приятели на чашка надвечер, съзерцавайки цветето в градината, което в тъмнината разтваря своите цветове. На сладка приказка, озвучена от песента на щурците, която само ще споменавам...

И онова пътуване в младите години с мотоциклет от Златоград до Стоянов мост, а от там в каросерията на товарен автомобил барабар с мотоциклета, до Славеино, пък после и до Имарет дере. Пътуване с приятели, пътуване към приятели, които сега осиротяват.Почивай в мир бай Цветане.

Георги Митринов

 

(Бр. 21/2011 на „Златоградски вестник”)