Новини

Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско - 8

вторник, 27 декември 2011 Златоградски вестник Златоградски вестник

 

Още от първото село, Коюнкьой, всеки намерен събеседник ме насочва към следващото село, където имало повече караоланци. И така, до петото село по пътя за Гюмюрджина, където твърдят, че нататък са “читаци”, т. е. турци. Накрая стигаме в едно село и в търсене на митичен старец, към който ни насочваха различни хора от различни села, попадаме на разговорлив събеседник на средна възраст, потомък на караоланци. Той пък ни насочва към старците при джамията, които били също от Караолан. Отиваме при тия старци, а те една дума кажат на български, пет на турски. Нарочно им обяснявам, че не знам турски, а те си знаят тяхното.

След малко пристига и предишният ни любезен събеседник, който също заговаря на турски. И тука родният български диалект е обречен. Местните българоезични мюсюлмани вече са направили своя избор. А и как да е иначе, като те даже не са чували за български език. Телевизионните канали са гръцки и турски. Радиочестоти изпълват ефира с турска реч. Вестници на турски език можеш да си купиш на всяка вестникопродавница. Как тогава да чуят нещо за България? Откъде да получат сведения? И днес българската държава продължава безотговорната си политика по отношение на българоезичните малцинства в съседни държави. А се чудим, че българското население застарявало и намалявало. Та самата държава е мащеха за тия хора. Как тогава те да се българеят? С какво тя ще ги привлече, ще ги приобщи към българската идея? За тях България и българите са нещо далечно и много различно. А като включим и това, че много добре знаят колко бедна и разсипана държава е днес България, картината става пълна.На връщане правим малка обиколка, да минем покрай Бору гьол – някогашен родопски рибарски и сулинаджийски рай. Стигаме до един плаж, недалеч от Порто Лагос, на който хората пристигат с колите си и от тях директно влизат в плиткото море. Плажът е мръсен, но пък морското дъно е песъчливо и приятно. Цели семейства и групи приятелски семейства се къпят и си говорят, все едно са на пейка пред къщите си.

На тръгване виждаме на едно по-влажно място затънала кола. Шофьорът, който изглежда е искал да иде досами водата с колата, се чуди как да я изкара. Появява се и една забрадена по мюсюлмански жена. Моли ни на турски да помогнем. Заговарям я на родопски диалект, а тя ми отговаря пак на турски. Питам я дали са “помаци” и тя отговаря утвърдително. На въпроса ми: “Оти ни думаш пу пумацки?”, смутолевя нещо и започва да иска помощ на родния си диалект. Младият шофьор обаче мълчи. Така в усърдието си да му помогнем не можахме да разберем той говори ли родния си език, а и въобще какъв му е родният език.Отправяме се на запад, към Ксанти. Сякаш сме си у дома. А не сме ли?…Нещо все ме дърпа към с. Исьорен и решавам да отида пак. Движим се по познатия път, но сега имам повече време да наблюдавам околността. Навлизаме в селото и чак в другия му край съзираме мъж на средна възраст на улицата. Слизам и завързвам разговор. Слуша ме внимателно и любезно ми отговаря, но още на края на второто изречение вмята: “Беки сте ут горе?”.

Питам го за построения християнски параклис в селото, а той отговаря, че не пречи. Идвали гърците, “комкали” се, “венчавали” се, а после отивали да празнуват в ресторанта до рибарника. Имало и воденица, но не знае дали работи. Споделя, че миграцията е изяла и Исьорен. Ксанти бил пълен с исьоренци. Други пък били в Турция. Казва, че живеят от тютюна. Плащали го 4-5 евро килото, но сушата много пречела. Както и отсам границата, планинците все още се опитват да се препитават с тютюнопроизводство. Същевременно те предчувстват какво ще стане като текне от България народът през отворените гранични пунктове. Събеседникът ми откровено заявява, че надолу (разбирай Ксанти) за пришълците от България ще има работа, като евтина работна ръка, а за местните няма да има. “Тебе ше та замат, пък мене нема да ма замат” – споделя той. Но това време все още не е дошло, та сме си драги. Пък сетне кой знае как ще се обърне всичко, като вземе да става въпрос за пари и за борба за насъщния. Продължаваме надолу към рибарника. Тоя път вратата на оградата е отворена. Влизаме с колата навътре, чак до мястото с рибите.

Съоръжението е старо, но вътре гъмжи от риба. Заговаряме се с човек, който обикаля наоколо. Оказва се, че е местният рибовъд. Споделя, че постоянно ходи до България за храна на рибите, от което става ясно че местният алъш-вериш с рибите си има българска закваска. Отиваме до воденицата. Спускаме се до реката, а оттам пътеката възвива по брега надолу. Старата дървена врата е заключена с катинар. Има и доща, чието корито е празно, а дупката, от която излиза водата изпод воденицата, зее празна. Водата е отбита от вадата преди воденицата. Къщурката още се държи, но е видно, че вече й отминава времето. Това е туристическата забележителност, отбелязана с табела, която чака своите посетители.

Горе, до асфалтовия път, има къщурка с измазани стени, на едната от които долу е изписан графит на родопски диалект с гръцки букви: “Майната ти. Помак сом. То пречи”. Подобни графити видях и на други места. Явно така някои местни, навярно тийнейджъри, демонстрират настроенията си относно “другостта” и възприемането й от мнозинството в обществения живот на Западна Тракия. В Исьорен ме чака изненада. Спираме да пием вода от селската чешма в горния край на селото, а там се появява възрастен човек. Подхващам разговор, а той сякаш това и чака. Сядаме на крайпътна пейка и той започва да ми обяснява как е учил български език при установяване на българското управление през 40-те години на ХХ в. и че е бил добър ученик. Поисква лист и започва да изписва буквени знаци, наречени от него: йер мучек (ь), йер гулям (ъ), ят и др. Пише думи като жеба, гурба. Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители.

Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? 

По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми  философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.

 

(Бр. 20/2011 на „Златоградски вестник”)