Новини

За златоградското кафе през годините…

вторник, 06 декември 2011 Златоградски вестник Златоградски вестник
   

Преди няколко години бях на едно обучение, тясно по професията ми. Един от лекторите беше дошъл от София. Представи ни се: проф. Красимир Петров. Присъстващите също се представихме. Когато дойде моят ред и казах, че съм от Златоград, професорът видимо се промени и каза: знаете ли кое е родното място на т. н. „турско” кафе? След като не получи отговор, ме погледна и каза: това е Златоград… И понеже го загледахме в почуда, потвърди: да,да, това е Златоград. Като член на международната  академия BZM-Берлин, той е имал колега турски професор, който му бил споделил този факт.

Това ме върна назад в моето детство. Моя дядо от Хаджимале ме водеше в кафенето на Кардашлъка. Поръчваше си кафе, а за мен лимонада, сядаше сред хората и почваха един сладък безкраен мохабет за хората, за живота, за „хайванковете”, за тютюнят и т. н… Кафеджията, който наричаха Кардашлъка, носеше ароматното каймаклия кафе на специалния поднос, с чаша студена вода, завърташе го както той си знаеше, без да разлее и една капчица и го слагаше на масата. Аз гледах и се маех как успява да направи всичко това. А потокът от хора не спираше. Едни пийнали кавицата си отиваха по работите си, на тяхно място идваха други и така през целия ден.

Наблизо беше общинската болница и често идваха докторите и сестрите да си изпият кафето тук. Майсторлъкът на Кардашлъка и неговото прочуто кафе нямаше равни. Гостите на града  не пропускаха да дойдат и да не опитат този невероятен елексир, чиято тайна не всеки знаеше. Имаше много тънкости, докато се стигне до чашата ароматно каймаклия кафе. Започваше се още с изпичането на зърната. Кафето неизменно  включваше и печена ръж, ожъната в околностите на Златоград. Зърната се печаха в специални кутии –долапи, на бавен огън, при непрекъснато въртене и разбъркване. След това се мелеха в специални мелнички. Варенето на кафето ставаше в специални кафеничета, заровени в горещия пясък на огнището.

Но цялата тайна на това прословуто златоградско кафе я знаеха малцина и изглежда ще изчезне с масовото навлизане на новата мода на кафе машините. Често вече могат да се видят забързани хора по улиците, с пластмасовите чашки кафе в ръка, да бързат за работа. Идилията на кафето от миналото е на път да изчезне. А кафето и кафенетата на Златоград действително имат една многовековна история. Кафенето на Кардашлъка и римския мост до него отдавна ги няма вече, но за щастие в Малка река все още като по чудо се е запазило едно от най-старите кафенета в страната - Гогаджовото кафене. То не си знае годините. Според някои е над 250-годишно. То е ням свидетел на историята на Златоград поне в последните му векове. До него е имало и фурна за хляб: Гогаджовият фурунь. Пак тук е т. н. местност „Играта”, или още Лъката. В близост е извора–аязмо Божек. Изобщо всичко тук носи спомена за миналото на града. С малко средства може да се направи един чудесен музей на кафето.

Всичко това идеално се връзва с новата сграда  в родопски стил на Велин Башев, римския мост на Малка река и архитектурния ансамбъл на старите къщи на квартала.

Кафенетата на Златоград бяха  и са едни от средищата за хората, където те се срещат и общуват и „за бално, и за драго”. Ранобудните кафеджии ги отварят още по първи петли. Прекъсне ли земния си път някой златоградчанин, тук е първото място, където това се известява от близките му и сутрешното кафе на всички посетители е в памет на починалия. Когато реши да спомене свой близък починал, това става пак като се поръчва кафе.

„Изпий кавица за душата му”, може да се чуе често по нашите кафенета. Така кафето в живота обединява всички, без разлика на религията ни, обединява и богати и бедни, и учени и прости. Чрез него се прави и своеобразна връзка и с починалите - когато почерпим за тяхна душа. Златоградското кафе и днес има своето специално място в ежедневието ни.

Розалин Хаджиев

 

(Бр. 16/2011 на „Златоградски вестник”)