Новини

Доц. Георги Митринов: Турция и Гърция тепърва ще търсят аргументи за българите мохамедани - 2

петък, 04 ноември 2011 Златоградски вестник Златоградски вестник

  

 

- Но ако те самите не се чувстват българи, тогава каква държавна политика трябва да се води, за да се върне усещането им за българското, за държавата?  

- Само културна политика, на общуване, да слушат българска народна музика, да се вижда, да има родови срещи, да се засилват тези връзки. Навремето, до 1944 г., особено когато през 40-те години е била отворена границата, е имало много срещи на разделено от новите политически граници еднородно българоезично население, сключени са много бракове. По селата роднините и сега се знаят и си ходят на гости. Защо в български села да не се инициират такива срещи на българска територия? Гърците са вдигнали ръце вече от тази турцизация, те според мен няма да имат нищо против такива срещи. Показателен е примерът с провеждания събор в местността Костадин, близо до Златоград.

- Означава ли това, че в гърците можем да видим партньори?  

- Те са ни партньори, защото са принудени от обстоятелствата. Не могат да спрат турцизацията на местното българоезично мюсюлманско население. Ако не се обединим с гръцката страна и да имаме една обща политика по този въпрос, сме обречени и от двете страни на границата. Има местни мюсюлмански организации, които се възпротивяват на това. Всички местни имами, ходжи и т. н. се обучават безплатно в Турция. Турция води една дългосрочна политика спрямо мюсюлманското население на Балканите. Приема за обучение мюсюлмани от различни балкански страни, които после се връщат по родните места и стават проводници на нейната външна политика. Един софлийски българоезичен мюсюлманин, който е учил там, в Турция, сподели че ги познавали по главите кой откъде е: от Босна, от България, от Македония и т.н. Връщат се с белите плетени шапчици на главите като преподаватели по турски език и изкореняват родния диалект. Аз съм присъствал на следната случка: млад учител, завършил в Турция, да се кара на собствените си невръстни деца в къщи, че говорят с майка си и помежду си на родния български диалект. И като го попитах защо го прави това, той отговори че сега трябва да учат „турско, пък нашосо те сетне ще го научат”.

   - Можете ли да посочите интересен пример от диалектите там, който да е разбираем за всеки българин?  

- Един българоезичен мюсюлманин от Ксантийско ми разказа как през 80-те години на миналия век отишли една група съселяни да работят в Драмско и попаднали в град Просечен, населен някога с българи, голяма част от които после били прогонени. Когато работели, си говорели на родния диалект и някакъв местен човек се приближил, та ги попитал на български „Вие какви сте?” Те се поинтересували защо ги пита, а той им отговорил „Защото говорите като мен”. Така българоезични християни от Драмско и мюсюлмани от Ксантийско и днес говорят родни диалекти на един език – българския. В някои села в Ксантийско  все още старите названия на месеците са български: „големил” за януари, „малькин, малькил” за февруари, „лошку” за април, а за месец ноември се открива  название „гергьовския”. Оказва се, че названието е остатък от една стара християнска изтомноправославна традиция - този месец да се свързва с освещаването на един християнски храм на Св. Георги в Константинопол. И това е българско, а не гръцко название.

В едно затънтено село в Гюмюрджинско назовават ледените висулки „коледници”, което също е остатък от християнското минало на местното българоезично население. А колко свидетелства за българска принадлежност се откриват в местните имена, пв селищните имена. Та в турцизираното Гюмюрджинско може да се открият селищни имена като Сливовица, Шумак, Чука, изписвано с гръцка графика като Цука.

- Има ли някакви особености лексиката от този край?  

- На първо място тя е много архаична. Неслучайно всички изследователи на родопските говори на българския език отбелязват че родопските говори след македонските са запазили най-голям брой лексика от старобългарски произход. Там и днес се употребяват названия като: като „желва” – костенурка, „жорда” – дълъг прът, „кузня” – ковачница, „ланита” – буза и др. Въобще, всички названия от основния речников фонд на местните говори, свързани с бита, с храните, с частите на човешкото тяло, родствените връзки, трудова дейност, флора, фауна и др. са от български произход. Колкото и да се пише, че тези думи били някакви помашки, те са си български. На фонетично, граматично и лексикално ниво всички тези говори на юг от границата и отсам границата, са едно цяло. На практика няма характерни особености на говорите на юг от границата, които да не се откриват в тези, на север от нея. А още по-важно е, че така нареченият „помашки език” се свързва само с населението, което е помашко, т.е. мюсюлманско. Добре, но в Родопите има и българи християни. Диалектите са общи - на българите християни и българите мохамедани. Освен това има села със смесено население от двете конфесионални групи, в чиято диалектна реч няма различия: с. Петково, Смолянско, гр. Златоград, Маданско, с. Аврен, Черничево, Крумовградско и др. Навремето диалектите на българските християнски села Габрово и Еникьой, Ксантийско са споделяли общи особености с тоя на съседното българско мохамеданско село Исьорен. Пак повтарям – няма никаква отлика, която да бъде характерна само за говорите оттатък границите, или само за речта на българоезичните мюсюлмани, а да го няма у християните това.

- Да разбираме ли тогава, че и в случая религията няма общо с развитието на езика и нацията?  

- Религията е едно много съществено последствие. По-късно явление е, което е повлияло, да кажем, на религиозната терминология в речта на местното българоезично население, но в самата обредност пак има названия, които са останали от християнството. Така и днес българоезичните мюсюлмани „говеят”, т.е. постят, както и българите християни. Глаголът „говея” – постя е от старобългарски произход.

- Очаквате ли някакъв отзвук от Гърция или от Турция, заради вашата книга и критики към нея?  

- Критики не знам дали ще има, защото в Турция и Гърция няма добри специалисти слависти, които да изследват родопските говори на българския език. Но трябва да се знае, че в Турция има цял институт, който се занимава с помаците, правят се изследвания, посветени на това население. Да сте чули в България да има такова нещо? Въпросът е не дали очаквам критики, а че ние трябва да сме готови да им отговаряме. В Гърция, Македония, Турция постоянно се публикува литература, посветена на българското по произход население. Появяват се луксозни издания, защитаващи небългарски тези, които пълнят библиотеките на известни световни университети и научни центрове. А българското виждане къде е? Ние си пишем тук книги „за вътрешна консумация”, слагаме си ги на рафтчетата, да събират прах и това е.

- Ако повече хора като вас изследват тези проблеми, сигурно би имало и държавническа намеса и виждане по проблемите?  

- В Южните Родопи, в Македония, в Западните покрайнини, в Турция, ние сме ги изоставили тези хора. Местните там търсят връзки с България, с роднини и ги намират. Лошото е, че ние не откликваме своевременно на тая подадена ръка.  Една българска радиостанция няма предавания за това население, един български вестник не пише за него. А не, има проблясъци. В „Златоградски вестник”, издаван от пламенния патриот и родолюбец Ефим Ушев има постоянна рубрика за българоезичното мюсюлманско население в Южните Родопи. Но това е едва ли не частна инициатива. Къде е българската държава тук?

Христина Добрева

 

(Бр. 13/2011 на „Златоградски вестник”)