По южния склон срещаме табела, насочваща към някогашното българско село Волак. Значи сме близо и до поречието на р. Места. После по-надолу, в малка котловинка, навлязохме в селище с гръцко име Просоцани, т.е. нашият някогашен Просечен - малко кокетно градче, оградено от околните планински склонове със селца в раззеленена долина. Покривите на къщите са в наш стил, наклонени и с керемиди. Неусетно се озоваваме пред гр. Драма. Тук вече личи друг почерк в строителството. Покривите на сградите са хоризонтални. Самите сгради са ниски. Няма много високи блокове. Малко, спретнато, а и чисто градче. Никъде в него и околностите му няма следи от отпадъци, поне по улиците, по които минахме. Мислех си къде ли е била някогашната Драмска чаршия с множеството български занаятчийски дюкяни? Спомних си и мнението на любимия ми родопски уйко, който като запасняк през 40-те години на ХХ век бе овършал цялото Беломорие и от всички градчета там най-лоши впечатления имаше от Драма. Така и не разбрах защо. Имало кални улици, схлупени къщурки. Тогава - може би, но не сега! Скоро Драма остана зад гърба ни и се отправихме към древната столица на цар Филип Македонски – Филипи. Археологическият комплекс представлява разкрити останки от града, както разкопките при Плиска, които са отделени от шосето с телена ограда. Навярно трябва да платиш такса, за да влезеш през телената ограда. Ние решихме, по стар български обичай, да се порадваме на античните остатъци и пасящите между тях овце през оградата. Взирах се през телената ограда към разкопките и запазените части от зидове, каменни блокове и др. и си мислех къде ли е била поставена онази каменна колона с надписа на българския хан Пресиян, в който за пръв път се споменава за племето смоляни. Това название, макар и съвсем хипотетично, може да се свърже със селищното име Смилян в Среднородопието. А доколко бяха запазени останки от античната епоха, след като на някои камъни ясно личаха изсечени кръстове, свързани с разпространението на християнската религия, ми бе трудно да установя.
И други мисли ми навяваха тези разкопки. Къде, къде по-величествени са разкритите руини на древния тракийски град Перперикон в околностите на гр. Кърджали, например! Но това е друга тема. Скоро след древния град Филипи пътят ни изведе до широко рекламираната в Гърция Виа Егнатия, новата магистрала, свързваща Солун с Александропулис (някогашния Дедеагач). Магистралата минава високо горе, а отдолу проблясва Бялото море, което гърците държат да наричат Егейско. Пък то си е нашето топло Бяло море, от което и днес подухва топлият „бял вятер” към суровите бърчини на Среднородопието. Векове наред към неговите плодоносни полета са се стремели родопчани със своите стада през дългите родопски зими. Неговите градчета са подслонявали родопските занаятчии и търговци почти целогодишно. Много родопчани са се преселвали в Беломорието, за да търсят по-добро препитание, но дали са оставали българи след това или са се претопявали в гръцкото море от бивши сънародници, устремили се към мечтата си за по-добър живот? Ето го и о-в Тасос с главния си град, носещ някогашното име Волгарон.! Постепенно пътят се снишава и се отправя в посока Ксанти, при срещата на последните спускове на планината с полето. Скоро пресичаме и р. Места, малко преди да се влее в Бяло море. Неусетно, всред последователни взирания към морето и планината, се озоваваме пред гр. Ксанти или Скеча, както са го знаели нашите деди с турското му име. В равнинната част къщите са по гръцки образец, но нагоре са си с нашенски, с наклонени покриви и керемиди. Като ги погледнеш отгоре, къщите сякаш са разположени една върху друга, като стъпала на стълба. Улиците из тая част на града са тесни сокаци, обградени с високи зидове на дворове и къщи, боядисани в бяло. Дворовете са подредени и обкичени с много цветя. Над централната част на града е разположена Ахрян махле или населената главно с родопчани, говорещи местния български диалект. Но това е само вкъщи и между близки и приятели. Излезе ли от къщи тоя родопчанин, слезе ли в централната част, на чаршията, където работи (в магазин, гостилница и др.), вече заговорва на турски. Някои така усърдно се опитват да говорят на турски като ги заговориш на български, че чак като видят, че не могат да се разберат, проговарят на родния си език. А иначе в централната част на града, около часовниковата кула, има кафенета, където се събират родопчани и си говорят помежду си часове наред пред чаша кафе на роден родопски диалект. С тях винаги можеш да се разбереш на нашия си език, без да се преправят на турци. Общуват си свободно на родния диалект, без да се притесняват от нищо. Но в града се издава отдавна, без да е спрян, вестник на турски език, предназначен за местните помаци, озаглавен “Заман”. Въобще местните българоезични родопчани са благодарни на Турция, че ги е спасила от гръцки издевателства. Затова са приели да се обучават децата им на турски език в училищата, наред с гръцки, като са пренебрегнали родния си български език. За някои от тях е грях да не се учи турски език. А децата им забравят родния български диалект. Тук и да се запита човек къде е активната българска политика по тоя въпрос, нищо не може да си отговори. Под носа на Гърция и на България около 30 000 оцелели до днес българоезични мюсюлмани в Гърция, доброволно се потурчват, главно поради активната турска политика по този въпрос. А според потърпевшите българоезични, тяхното турчеене е свързано с това, че Турция ги защитава. И ако всичко върви така, след близо 50-100 г. българоезичните родопски мюсюлмани направо ще изчезнат. Та и сега в Ксанти има родопчани, които говорят вече само турски и гръцки. Колко е мила срещата с такъв човек, планинец, добър, хрисим, с който се общува или на оскъден турски, примесен с гръцки и активно участие на ръцете, или с мълчание. Седиш на чаша кафе и съзерцаваш тоя планинец, чиито деди са се преселили в града и мислиш колко слаб е българският ген тук, сред гръцкото и турското море. Той с всички свои добродетели, наследени от дедите му, вече се прелива в друга народност и дава облика й с тези свои изконни добродетели.
Навремето обвинявахме Т. Живков и комунистите, че се отричат от българите в Егейска Македония и Тракия. Сега, след толкова политически промени, пак чамови глави правят политиката ни за българите в Северна Гърция. На практика България се е отказала от това население там. Е, как да се българее тогава то? А и на практика днес то не съществува. В Егейска Македония всички днес са “славяноезични” или “македонци”, а в Тракия – турци. Така ми го каза и един местен българоезичен родопчанин: “Врить българете в Серес станаха гърце, пак врить пумацине в Ксанти станаха турце”. И за жалост никой български политик не носи вина за това. Националните доктрини на съседните ни държави са насочени към борба за спечелване едва ли не на всеки отделен човек, а ние цели малцинства сме отписали. Какво да искаш от такава държава? Каквито и да дойдат на власт, все не вършат работа. Така стигнахме до куриозите от преди десетина години цели села от българска територия, населени с българско население, да подават молба до гръцката държава за гражданство. Иначе турският вестник за помаците е пълен с материали за местното население. Родови срещи на изселени цели села в Турция, материали за днешни злободневни теми и т.н. Къде е българският вестник? Мога да позная от първи път, че там никога няма да има такъв, защото нямаме и политика по тоя въпрос. Неслучайно в очите на гърците ние българите сме за съжаление, даже не за презрение, като едно време. А иначе историята си е история, особено езиковата. Махалата по склоновете, източно от р. Чая, се назовава Самоков махале. Как това име от домашен български произход е оцеляло до днес след гръцкото и турско силно политическо и езиково влияние, един Господ знае. Но то е факт. И само то ли? Та всички имена на села са си старите в речта на техните жители. А какво да кажем за запазените до днес селищни имена с български произход като Синиково, Люлка, Братанково, Широка поляна, Пашувик, Вълканово, Стаматовско и др.? Но ще стигнем и до тях.
(Краят на пътеписа – в следващия брой)
Бр. 6/2008 на „Златоградски вестник”