В края на учебната 1951/52 година, с брат ми отговорихме „да” на въпроса на татко искаме ли да ходим на пионерски лагер. Така аз бях определен за първа смяна, а брат ми – втора, за да има кой да ниже тютюна вкъщи.

След този лагер на морето, обаче, бях определен от учителите ми в Златоград да замина да уча във военното училище във Варна, или гр. Сталин, както му беше името тогава.

Лятото мина бързо. Баща ми денем бе зает с текезесарските работи, а вечер в банката – въоръжена охрана. Ние се впрягахме да берем и нижем тютюн, а на 1 септември, както бе прието тогава по съветската система, а не на 15-и, тръгнахме на училище. На 5 септември дойде телеграма – на 7 същия месец на 1952г. да се явя в ННУ гр. Сталин.

Това „ННУ” никой в града не знаеше какво означава, но директорът Кольо Евтимов успокояваше баща ми, че „няма страшно”.

С раздрънкания рейс на бай Сандо тръгнахме на другия ден в 7 сутринта и още на Пресека имахме два часа „авариен ремонт”... В 11 бяхме в Подкова и за първи път се качих на едно черно, опушено чудовище, на което му викаха влак. И като затракахме с онези колела и бесни свирки, та цял ден! На Михайлово(.....) сменяме влака и продължаваме. Стъмни се вече, а пътят нямаше край – пристигнахме някъде към полунощ. Питаме един моряк на пост какво е това ННУ и след консултация с офицер става ясно – Народно Нахимовско училище.

И ето ни пред училището. Там - пак моряк на пост, с шапка без козирка и с ленти на врата. „Момчето да влезе”, а баща ми ще чака. Завеждат ме в стая, където ме обличат в риза с голяма яка, кепе, панталон без цип или копчета, войнишки чизми с габари, колан с тока... И всичко това в тъмносин цвят. Останалите дрехи и учебниците, които носех, обратно в торбата и...прощаване с баща ми. Толкоз.

Главстаршината Ценов ме заведе при другите момчета, които на двора играеха на „джаменки”. И ни остави. Представих им се: „Мехмед от Златоград”. След което едно от момчетата каза нещо на турски. Отговорих, че не разбирам и не говоря турски език. А друго момче се чуди: „Че какъв Мехмед си, като не знаеш турски?!” „Аз съм българин мохамеданин” – казвам. „Да не си чифут?” – пита друг. „Не съм никакъв чифут!” – упорствам. Намесва се и друго момче: „Не си чифут, а помак. Баба ми казваше, че те ядат хора.” „Що се излагате бе! Как така се ядат хора?” – възмущавам се.

И се занизаха дните неусетно, в учение и казармен режим. Един ден главстаршина Ценов ни извежда под строй след вечерна проверка и ни обяснява, че след завършване на Нахимовското, а след това и Морското училище „Н. Й. Вапцаров”, ще ставаме морски офицери.

Бяхме към 200 момчета от цяла България, повечето от които синове на загинали партизани и ятаци. Но имаше и като мен – на фронтоваци и бедни хорица. На 30 декември взводният командир ни раздаде суха храна за из път и военните книжки за домашен отпуск. Даваха ни и „требване” за жп превоз до родните места. На моето пишеше: „Жп гара Сталин – жп гара Златоград”. „Нямаме гара, казвам. - Аз съм до Подкова”. „Щом Златоград е след Подкова, по.рано от Подкова няма да те свалят!” – беше отговорът.

И на 31 в 5 часа сутринта голяма група за Южна България бяхме на перона. След Михайлово обаче останахме двама, а от Хасково нататък – продължих сам. На граничните офицери, които се появиха, им бе интересно да говорят с мен – бях в униформа и им отговарях „по устав”. Вече бях позабравил родния си диалект, говорех чисто български език и вмъкваните „тъй вярно” и „съвсем не” будеха интерес у тях. Поканиха ме да ида до поделението в Подкова, ако се наложи. А там за Златоград се събрахме четирима ученици, сред които и Махиде Гогаджова от нашата махала.

Рейс за града нямаше. Префъркваше сняг, премесван с дъжд. Мрачно и намусено време. Другите ученици бяха по-големи от мен – гимназисти. След известно лутане взехме решение – тръгваме за Златоград пеша, а по пътя може да ни качи нещо. Замарширувахме по шосето, а снеговалежът се усилваше. Задминахме Шопци, насочихме се към Домище, а коли никакви. Влезнахме в селото по тъмно – запъхтени и уморени, много мокри от лапавицата, преминахме по разклона за Кирково. Точно на портата на кантона излиза кантонера. Като разбра откъде идваме и закъде сме тръгнали, ядосано ни тегли едно конско и ни прибра в къщичката. „Къде в тоя сняг, вълците ще ви изядат...” И т. н. Подсили човекът огъня в печката да се изсушим и сгреем, каза че на сутринта ще му търсим колая. И отиде отвън „на пост”, за да чака, белки мине някаква кола, та да ни прибере. Беше тихо и наистина чувахме воя на вълците.

По едно време от близкото село дойде човек с тъпан, да поздрави кантонера с настъпването на новата година, а след немного време дойде и някаква кола. Когато разбра, че сме четирима, шофьорът отказа да ни вземе. „Момичето мога да взема в кабината, но в каросерията не качвам!” – казва. Натоварен бил с негасена вар и е опасно. На кантонера му беше много мъчно. Искаше всеки от нас да се прибере за нова година и след десетминутна кандърма и агитация шофьорът склони. Застелихме брезент върху варта, настанихме се двамата гимназисти и потеглихме.

На разклона за Фатово обаче спря и ни казва: „Следват опасни завои. За да не изтърсим някой, слизайте и вървете след мен, ще ви чакам горе на баира!” И тръгнахме пеша, като отвреме-навреме се провиквахме – хем за кураж, хем за шенлик. След петнайсетина минути ходене, ето ни отново залепени до топлия брезент.

А на разсъмване, омацани с вар и мокри до кости, разделяме се благополучно на пазара в Златоград и аз си тръгвам към Малка река. Едно почукване на малкото прозорче е достатъчно, за да вдигне по тревога „личния” състав – майка ми и тримата ми братя. За да тръгна обратно към града на „бащата на народите” Сталин, в края на първата десетдневка на януари, със същото онова „требване”, с отбелязаната „гара Златоград”. Тогава беше така.

Петко Маринов

(Бр. 4/2008 на „Златоградски вестник”)