+ Слово, произнесено при първото честване на празника в Златоград, по повод 130 години от освобождението му през 1878г.

Ние, златоградчани, които имаме и тачим толкова празници през годината, досега нямахме в календара си и не сме празнували една дата – датата на освобождението на града ни от турско иго, 31 януари 1878г.Днес, 130 години по-късно, ние сме пред къщата, която сме белязали с един бронзов барелеф на руски пълководец, защото самите исторически събития преди това са белязали този златоградски дом, отреждайки му ролята на гостоприемница, в която да отседне и почине от дългия си освободителен поход през българските земи генерал Пьотър Александрович Черевин.Макар и оскъдни, идвали при нас по различни пътища, а напоследък и чрез модерните способи на дигиталната революция, историческите данни за влизането на руските войскови части в Златоград и техния предвождащ лидер, се трупат в архива на нашата памет, като започват, разбира се, с онези устни сведения на нашите деди и прадеди, които и до днес помним – как русите разполагат конете си в яхъра до воденицата в началото на града, как отсядат в Хаджикостадиновата, Нашевата, Хекимовата и др. къщи, как войниците се запасили с вода от кладенеца в Голяма река, а в дома на местния първенец Мангаруда ген. Черевин и личната му свита били топло посрещнати на чаша кафе и баклава.

Може би именно тогава, в знак на добри чувства и благодарност, е дарен и оня джобен часовник, който все още можем да видим сред експонатите на златоградския музей. Точно там е съхранено и днес можем да прочетем онова кратко, единствено останало писмено съобщение на чист български език, завещано ни от грижлива ръка върху мълчаливата плът на молитвеника: „На 19 януарий 1878 лето, влезоха в града ни руски войници, сахатят на 8 и половина  по турски”. Но на въпроса кой е ген. Черевин не можем да не отговорим днес, 130 години след неговото влизане в Златоград. Защото името и личността му дълго не ни говореха нищо, забулено в мъглата на отминаващото време и трупащи се исторически събития.Пьотър Алекснадрович е родом от Костромска губерния в Русия, произхождащ от потомствена военна фамилия на дворяни, внук на бригаден майор - Дмитрий Черевин, който по-късно е адютант на император Павел І; баща му е Александър Дмитриевич Черевин, генерал-майор, роден през 1802г. Нашият Пьотър Александрович се ражда през 1837г., на 11 октомври. Биографията му е низ от непрекъснато издигане по йерархията на военната служба, съпровождана от множество височайши награди за предано служене в императорската войска и двор. До 1881г. е министър на вътрешните работи, за да стигне до началник на охраната при император Александър ІІІ, където е генерал адютант, а от 1886г. вече е генерал-лейтенант.

Периодът от живота му, който нас ни интересува обаче, е 18 септември 1877-3 май 1878г., когато е генерал-майор, командващ Кавказка казашка бригада, с която участва в Руско-Турската освободителна война в състава на армията на ген-лейт. Николай Николаевич Веляминов. Ето какво четем в една от телеграмите на ген. Веляминов до ген.-адютант Гурко от 29 декември 1877г., след боя край Ново село: „В Новоселското сражение нашата войска се покри с нова слава. Убийственият огън на числено превъзхождащия ни неприятел не можа да спре смелата атака на козловци. Турците не издържаха и отстъпваха от една позиция на друга, понасяйки грамадни жертви. Нашата войска заслужава всякаква похвала. Генерал Черевин прояви голямо хладнокръвие и разпоредителност.”На 26 и 27 януари отряд от бригадата на Черевин е в с. Павелско, а още по пътя през Рожен е получено известие за превземането на Одрин. Сега направлението на генерала освободител е Пашмакли, Смилян, Даръдере. Заповедта гласи: превземане на тези насели пунктове до идването на цялата Кавказка бригада. В Устово и Пашмакли неприятелските отряди са напълно разбити и обезпечавайки своя десен фланг, на 30 януари Черевин се отправя към Палас. Същата нощ от местни българи разбира, че по направлението към Гюмюрджина, по пътя за Даръдере, се движи неприятелска кавалерия, наброяваща 2 хиляди конника. Хрониката на тогавашните събития не дава сведения дали и как бойците на Черевин са се справили с тази 2-хилядна турска мощ. Знае се със сигурност обаче, че на 31 януари, „сахатят на 8 и половина по турски”, както пише анонимният даръдерец в споменатия молитвеник, русите са вече при нас. Знае се също, че на 1 февруари в града ни пристига и останалата част от Казашката бригада на генерала, и именно тук, след 7-дневен непрекъснат поход, се съединява цялата и през Адакьой, днешно Островец, се отправя към Беломорието, по следите на отстъпващите османски орди.Това е накратко нашата част от освободителния поход на ген. Черевин, пред чиято паметна плоча се покланяме днес. За края на неговия земен път намираме сведение в Дневника на последния руски император Александър ІІ, откъдето разбираме, че умира на 19 февруари 1896г. в Петербург. „Невыразимо жаль его; тяжело терять такого верного, честного друга”, завършва записката си царят.  Ние, златоградчани, които имаме и тачим толкова празници през годината, нямахме в календара си този ден. Но можеше ли да бъде другояче, е естествения въпрос. След като дори нямахме и чисто историческо време не само да се порадваме, но и да осмислим що е това свобода и дали наистина сме свободни... Нали дори и според Санстефанския мирен договор, сключен само месец по-късно, отново си оставаме в границите на турско управление, заедно с част от Македония, Западна и Източна Тракия, с Южните Родопи.Все пак, когато днес говорим за освобождението на Златоград и присъединяването му към отечеството преди 95 години, нека не забравяме и тази, с 34 години по-ранна дата, когато за първи път след петстотин годишна тъма, проблясва, макар и за кратко, надеждата за свобода, надеждата за България. Дата, след която дълго се подготвяхме за трагичните дни на действителното ни освобождение през 1912г. Но нима то можеше да дойде без пробуждането от 31 януари на 1878-а? Ето, точно затова е и нашият празник днес.

Поклон пред светлата памет на освободителя на Златоград и Родопите – ген.-майор Пьотър Александрович Черевин и на всички, дали живота си на полето на честта за свободата на България.

(Бр. 3/2008 на „Златоградски вестник”)