+ Михаил или Пьотр е името на човека от бронзовия барелеф на златоградската Нашевска къща?
+ 31 януари - 130 години от първото освобождение на Златоград
Когато днес говорим за освобождението на Златоград преди 95 години (1912), като че ли забравяме за една друга дата, с 34 години по-ранна, която с право следва да смятаме за първото наше освобождение – 1878г. И от която следващия месец – януари 2008, трябва да празнуваме кръглата 130-годишнина.
(Забравяме я тази дата и може би не е могло да бъде другояче – нали Златоград си остава в пределите на турското управление дори и според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878. Заедно със Западна и Източна Тракия, с Южните Родопи и Македония.)
Тогава, както е известно, но нека припомним, в Даръдере влиза част от една кавалерийска дивизия на победоносната руска войска, прогонваща остатъците от разбитите османски орди, изтласквайки ги към Беломорието и Анадола. Известно е и единственото останало изречение от нечия грижлива ръка, запечатало този миг при нас на чист български език във вътрешността на една религиозна книга, запазена и до днес в златоградския музей: „На 19 януарий (бел. ред.- 31. 01. нов стил), 1878 лето влезоха в града ни руски войници, сахатят на осем и половина по турски.”
Все по това време са освободени огромни части българска земя – от Самоков през Смолян и Златоград към Ивайловград. Ръководител на този победоносен за нас поход е полковник Черевин, на когото дълго време не знаехме първото име, а когато го научихме, то се оказа погрешно - с неизвестни по извора си сведения, дошли от заниманията на златоградските ученици от тогавашния ученически експедиционен отряд в гимназията, разпространихме, че първото име на Черевин е Михаил. Всички по-сетнешни проучвания, включително и от руски архивни източници, не успяваха да потвърдят, че военачалник с името Михаил е съществувал.
Затова пък руските източници ни осведомяват за генерал-майор Пьотр Александрович Черевин, чийто живот и жизнен път съвпадаха с времето на нашите известия за влизането на руските войски в страната, а в частност и в Златоград. Към това име ни насочват и от руския клуб в Самоков, осъществил кореспонденция с някои руски хранилища на историческа памет, тъй като и техният град свързва освобождението си с похода на Черевин, макар и с по-щастлива съдба от нашата, защото след 1878 Самоков завинаги остава в пределите на освободеното ни отечество. Според ръководителя на този клуб – Спаска Шехтова, явно става въпрос за заблуждение, макар и с неизвестен адрес. За единственото писмено споменаване на име като „М. Черевин” свидетелства местен тамошен учител преди много време, без обаче да може днес да си спомни и посочи източника. Шехтова дава едно приемливо предположение – „М. Черевин”, дало основание да се предполага за М като „Михаил”, е взето откъснато от изречение, където името е изписано вероятно като „Ген. М. Черевин”. А това без съмнение трябва да четем като „Генерал-Майор Черевин”, какъвто военен чин дошлия при нас през 1878 полковник е станал в по-късните години от своя живот.
Сега нека се обърнем и към документите в руския централен военен архив, до които благодарение на интернет връзката можем да се докоснем. От тях можем да разберем, че П. А. Черевин е началник на охраната при император Александър ІІІ, където е генерал адютант през 1880г. Единствената негова снимка, която намираме в книгата на Обнински със заглавие „Последния самодържец”, е поразително сходна с тази от нашия барелеф, поставен в края на 70-те години на Нашевата къща в центъра на града.
За края на земния път на ген. П. А. Черевин също черпим ценно сведение от руския военен архив – в „Дневник”-а на император Николай ІІ, страниците на който публикуваме за първи път, изреченията за Черевин са собственоръчно подчертани от самия самодържец и са включени в частта за периода 1895-96г.
Запис от 19. 02. 1896г. за смъртта на П. А. Черевин, предаваме го в оригинал: „Грустно начался сегодняшний день. В 9 1/2 отправился навестить Черевина; с утра ему стало гораздо хуже и всякая надежда пропала. Он тихо скончался при мне и за несколько минут еще говорил со мною. Невыразимо жаль его; тяжело терять такого верного честного друга”.
Така, уточнявайки името, а и научавайки нещо ново за последните дни на златоградския освободител от времето на Руско-турската освободителна война (1878), ние сякаш се подготвяме да отбележим, въпреки всичко, идващия 31 януари – 130 години от краткото, сякаш символично освобождение на нашия градец. Датата, след която дълго, в продължение на 34 години, се подготвяхме - нравствено и духовно, много често с кръв, за онези трагични дни на 1912г. Когато щяхме да влезем в пределите на родната ни България. Завинаги!
(Бр. 23/2007 на „Златоградски вестник”)