# 1 януари - 130 години от рождението на Пейо К. Яворов

Наистина, ако бяхме имали само един враг, ако беше против нас един-едничък турчинът, макар десет погански хомота да бяха на врата ни, досега биха станали на парчета и десеттях. Ний говорихме по рано за сметките и домогванията на Германия, Австрия и Русия – държави, които вардят от сгромолясване османското царство и които насърчават Стамбулския кръволок да ни унищожи с огън и меч.

Поменахме на същото място Румъния, Сърбия и Гърция – дребосъци, които по наощрение от големите играят на бос крак върху кремениста балканска земя ту берлинско, ту виенско, ту петербургско криво хоро. И колкото по-безчовечна е политиката на Австрия, Германия и Русия, толкова по-жалка е политиката на Румъния, Сърбия и Гърция. Като страни, бъдещето на които е застрашено еднакво и от едно и също място с нашето, те би трябвало да помислят за самосъхранението си и да видят в целокупна и самоуправна Македония своя естествена съюзница и следователно, ако не могат ни оказа някаква помощ, поне да не услужват на общите, наши и техни врагове.

Уви – за румънина, за сърбина, за гърка, няма нищо по-ненавистно от македонеца, от македонския българин. Ала речи ли въобще някой да оправдае тая македоноедщина с румънски, сръбски, гръцки народен интерес, застрашен от някаква великобългарска идея, уж преследвана от наша страна, ний ще отговорим: не съществува краска за слепия; за глухия звук не съществува.

С голямо съжаление ще отбележим, че румънинът, сърбинът и гъркът, въпреки столетния си волен живот, нямат нужния културен ръст, за да проумеят как тъй македонският българин, даже като български родолюбец, или по-право – именно като български родолюбец, въстава не само против разпокъсването на Македония, но и против нейното обединение с Мизия и Тракия...

В Румъния ний не можем да кажем, че сме македонци, ако не искаме щом си покажем носът на улицата, да тръгнат подир нас десетина копои за следене на всяка наша стъпка, додето намерят случай да ни отведат в участъка, дето ще измъкнат и последния металик, останал в джеба ни за един обед мамалига.

В Сърбия ний не можем да кажем, че сме македонци, ако не искаме след себе си тълпа властни и невластни пройдохи, които ще ни убеждават в „право сръбство” и които, покажем ли упорство, ще ни затласкат и запсуват, както е подадине на един „прав сърбин” – разбира се, когато е дома си, а не при Сливница.

В Гърция пък, не минем ли за елини от потеклото на Темистокла или Аристида, чисто и просто намираме затвора, отдето след месец-два, без причина, православните мегали-идиоти ни хващат за ръка и ни посочват границата си с една решителност, която тъй малко биде проявена при Домокос и Фарсала.

Румънските вестници пишат, че мъчно би се намерило на света управление, добро като турското. Сръбските вестници пишат, че в Македония всичко е тръгнало по мед и масло, ами нямало признателни хора. Гръцките вестници пишат, че македонските „дебелоглави варвари” се бунтували, защото не знаели какво правят. Турци, румъни, сърби, гърци щели да се борят дружно против нас.

Пфю! Нека дойдат, ний ще ги посрещнем както подобава! С нашето презрение и с нашия куршум...

(Бр. 1/2008 на „Златоградски вестник”)